Творческо вдъхновение -1

Един сред малцина
Сред приятели враг
Той дръзна да  превари
 своето време в бяг.
И предизвика Съдбата
И Гръмовержеца Зевс,
Той беше титанът Прометей.
Човешки приятел,
На тиранията враг,
Радетел за правда,
Що нивга не се показа слаб.
И не благодарност му върна Кронидът,
Загде подкрепи го Прометея  в първите дни,
Но затаи в сърцето страшна обида,
Че титанът  пред трона му, не се преви.
И  пожела духа му той да сломи,
Затуй му прати  му орела
Да  кълве му гърди,
Но Прометея срещна нещастието смело.
И не се огъна, макар да бе плувнал в кървѝ.
О, ти Прометее, който взе за нас огъня,
Къде ли щяхме да бъдем без тебе,
Ти ни даде толкова много.

не са нормални човешки същества.

Напротив, минава доста време, след като Деница бяга при баба Неда. Не знам къде си ги видял тия два-три дни.
(Може и грешно впечатление да е останало, не знам, защото не съм го писала сега.)

Преломът беше заради майка му. И защото Деница щеше да умре. Но естествено, че пак може да не ти изглежда логично.

Финалът е преднамерено такъв, защото идеята на цялата творба е, че любовта и доброто побеждават и че силата (магията) се ползват за добро или зло, а това зависи от човека със способностите, т.е. Деница.

Метлата ми пак се е запиляла някъде. Сърди ми се, откакто я дадох назаем на сестра ми Лота, а Лота не е особено добра в летенето и ъъъ в любовта… Пък и толкова се разгорещили с тогавашния ѝ любовник – Петро… ъъъ Перко… Пурко… уф! Помни ли го някой оня поолисял дървар, който се мотаеше из нашата гора, но Лота рядко подбира, като я налегнеше любовната мъка. Та, овъртели се Лота и одъртяващият Перко (да го наречем така!) в колибата на сестра ми и такава любовна пушилка се надигнала, такива искри лумнали и полетели, че запалили лявата страна на моята метла… Кукундрелка… Пък Кукундрелка си е суетна метла. Неслучайно и такова име носи. Ясно ви е. Обича да е пригладена, наконтена, да не стърчат оттук та натам разни клончета, да няма прахоляци и паяжини из тях. Изобщо – обича да е оформена и чиста. Но нещеш ли тогава по нещастно стечение на обстоятелствата Лота леко ѝ поожарила перушинката. Пардон – перцата. Пардон… както ѝ да е. Лявото крайче на метличката ми Кукундрелка се опуши и оръфа. И опърли. Колкото и да го приглаждам, подхранвам и оформям, все си остава леко оръфанко и стърчащо. Аз си мисля, че това ѝ придава чар и индивидуалност, но тя не ми вярва! Сумати балсами и маски изкупих и измазах по онуй злополучно крайче на Кукундрелкината премяна, но положението само за малко се замазва и после пак цъфва. То е като да се опитваш да пригладиш оръфана и изгоряла коса – само ножицата помага, но Кукундрелата му ньиедна не дава и дума да се издума да поработя върху прическата ѝ. Та като я налегне мрачното настроение се понася нанякъде и лети сама.
Тук е моментът да кажа, че оръфаното и стърчащо крайче изобщо не пречи на летенето с нея. Даже напротив. От оня злополучен за външния ѝ вид момент, Кукундрелка започна да прави направо зашеметяващи финтове и лупинги из въздуха, все едно огънят ѝ даде супер сила. Мен това ме устройва, защото аз съм си малко луда по рождение и все са ме привличали екстремностите. Даже много се дразнех на метличката ми, че все летеше едно благоразумно, едно меко и леко, от страх да не ѝ се разроши някое от пригладените крайчета. Тайно се радвам на оня инцидент с Лота, макар че на нея ѝ се накарах подобаващо, както се полага на една голяма сестра да скастря по-малката сестра-любовчийка.

Ох, забравих да ви се представя. Аз съм Мириам. Вещица по рождение и призвание! Не си мислете, че съм някоя гаднярка и грозница. Неее… Не обичам да наранявам и тормозя хората по принцип. Патят си само онези, които са си го заслужили. А пък вие сами знаете какви чудовища има сред човеците, нищо, че се мислят за много висши същества и набеждават нас, тия които живеем вдън горите тилилейски за нещо страшно, опасно и ужасно.

Сцена, в която става въпрос за почти заздравяла рана на един от героите.

“-Дали ще е уместно от моя страна да предложа за в бъдеще да се държиш настрана от остри предмети?”

Така, извадено от контекста на сцената се губи, но в случая беше както при Удхаус - трябва да прочетеш предисторията, определени детайли около нея и след това една фраза на място може да докара читателя до неконтролируеми изблици на смях.

https://jasmin.bg/2019/pero/otks-ot-ostanaloto-e-mlchanie-na-aleks-majklidis/

Пролог
42 196 година след създаването на Вортекса
2 дни до Унищожението
Ранафер, двореца в Ранар
     Вратата тихо се отвори, но Мая не се обърна. Остана седнала в креслото, преместено до панорамния прозорец. Никой друг, освен Наат, не можеше да влезе тук, в неговата стая. Преди шест дни той ѝ заповяда да се пренесе при него. Тя се подчини, защото нямаше значение къде на Ранафер ще се намира, ако кристала се събуди отново.
     На малка купчинка до краката ѝ бяха наредени няколко холокуба. Над единствения включен от тях се рееше холограмата на недовършена сложна схема, свързваща събития и места. Но не нея гледаше Мая. Погледът ѝ се плъзгаше тревожно по трептящите от жега очертания на Огненото плато. Можеше да преброи светлинките на платформите на пръстите на ръцете си. Не като първия път, когато ги видя – осеяли цялото плато. Земетресенията и разломите се бяха укротили, но докога? Никой не знаеше.
     Наат я погледа малко, разсея маската-облик и традиционното облекло, създавайки с Дарбата си обикновени, удобни дрехи. Отиде до масата и взе менюто с храна.
     — Какво искаш за вечеря? — попита той след няколко минутно прелистване.
     Момичето продължи да се взира в платото от панорамния прозорец на стаята му.
     — Каквото поръчаш, Наат — апатично отговори тя след няколко секунди и с видима неохота се отдалечи от прозореца.
     След онази вечер тя повече не го нарече Тедж. За нея той остана единствено Наат. Монстърът Наат! Но не той я плашеше. Мая се боеше да прояви каквато и да е емоция, за да не събуди кристала.
     Нощно време лежеше до него и дълго не можеше да заспи. Когато напрежението станеше нетърпимо, измъчено отговаряше на целувките и страстта му. Не го отблъскваше, размножителният сезон влияеше и на нея, но това бе само бърз, незадоволителен секс, продиктуван от хормоните, а не любов.
     През деня Мая не желаеше да вижда никого, дори Рилдж или Пел. Не излизаше на терасата, не искаше да се разходи някъде. Всеки ден преминаваше по еднакъв начин. Събуждаха се, закусваха, Наат отиваше в кабинета, на платото или в някой от градовете. Мая вземаше холокубовете си и съпоставяше данни. Вечер се хранеха мълчаливо и лягаха в голямото му легло.
     Наат поръча първото попаднало му пред погледа ястие и сложи чиниите и чашите на масата. Мая седна срещу него, вяло чоплейки в месото, колкото да се каже, че яде. Привършвайки порцията си, драконът я погледна мрачно. Така повече не можеше да продължава. Остави приборите си за хранене и направи още един опит да поговорят нормално.
     — Имаш ли нужда от нещо за проучванията си?
     — Не, Наат — равнодушно отговори тя.
     — А ще ми кажеш ли какво си открила досега? — посочи с поглед той към недовършената схема.
     — Нищо, Наат. Ако разбера нещо, веднага ще ти кажа. Отивам да продължа търсенето — Мая отмести чинията си и понечи да стане.
     Той погледна - изяла бе по-малко от половината порция. Вдиша дълбоко, усмирявайки надигащия се в него гняв и заповяда:
     — Сядай обратно! Искаш или не, сега ще говорим за нас.
     — „Нас" не съществува, Наат. Ти заповядваш, аз изпълнявам. Нали така е прието на безценния ти Ранафер — глухо му отвърна Мая, но седна.
     — Ранафер не е само мой. Той вече е и твой свят — изръмжа недоволно той.
     — Вече съм наясно, Наат. На Ранафер всеки е длъжен безпрекословно да се подчинява на управляващата двойка. Какво искаш от мен?
     Гласът ѝ прозвуча хладно, но драконовата емпатия подсказваше на владетеля на Ранафер, че в този момент Мая потиска емоциите си с всички сили. Закриваше се от него както преди, но този път Наат нямаше намерение да го допусне. Стигнаха прекалено далеч, а от двамата зависеше бъдещето на двата свята.
     — Какво искам ли!? Искам теб, каквато беше преди. Искам си Наречената, която ме посреща с топла храна и търси близостта ми. Която ме желае и прави с мен любов, а не само секс. Искам да виждаш в мен Тедж, а не Наат.
     — Не мисля, че мога да осъществя желанията ти, но със сигурност има достатъчно драконици, които ще ги изпълнят с радост — напомни му Мая.
     Кристалът, висящ на верижка около шията на Наат, остана спокоен. Той не реагира на гнева ѝ, което донякъде го зарадва. Реши да я притисне малко повече.
     — Мая, дадох ти достатъчно време, за да приемеш случилото се и произхода си. Ти, обаче, упорито отказваш да осъзнаеш истината. Искаш или не, аз и ти сме свързани. Изморих се да бъда внимателен и нежен с теб. Изморих се да отгатвам и изпълнявам желанията ти. Наата ще те подготви за втория ритуал, който ще ни обвърже завинаги. След това, пред Династията и Съвета на Алтара, ще бъде обявен твоя нов статус - Съпровождаща на сестра ми и майка в династията Наа.
     — Не можеш да го направиш без моето съгласие, Наат — студено го погледна в очите Мая.
     — Мога и ще го направя. Аз решавам какво става на Ранафер. А според алтарианските закони, твоето съгласие не е необходимо, след като имам разрешението на баща ти. Или държиш да го попиташ сама?
     Наат бе убеден, че Мая няма да посмее, но въпреки това се приготви да отвори пространствен прозорец до баща ѝ.
     — Защо го правиш, Наат? Знаеш, че не мога да променя заложеното и колкото повече ме притискаш, толкова повече ще страдат Ранафер и Алтара — на свой ред се опита да го манипулира тя.
Не успя. В гласа на дракона звънна абсолютната истина.    
     — Защото си моя Наречена. Предопределили са бъдещето ни още преди да сме били родени. И докато сме заедно, имаме шанс да разберем как да променим бъдещето. Ние или нашите деца, които ще са най-силните Одарени, съществували някога.
     — Значи искаш да ти родя дете — отчаяно се хвана за последните му думи Мая. Другото… не искаше да мисли за него.
     — Това също. Династията Наа трябва да бъде продължена. Наат и Наата винаги са брат и сестра. Илилан има само една неродена дъщеря, но може да има още деца от други съродители. Ти, обаче, си единствената, за която Пел е сигурна, че ще може да забременее от мен. Досега никоя драконица не е успявала, а не е като да не съм опитвал. Помисли разумно, ако нямаме дете, ТЯ ще е успяла в отмъщението си. Това ли искаш?
     Мая наведе глава и прехапа устни. Люспестият проклетник, както напоследък го наричаше в мислите си, имаше право. Не ѝ харесваше да му се подчинява, но с други опции не разполагаше. Взела решението си, тя се изправи и просъска в лицето му:
     — Мразя те. Само ако знаеш, колко те мразя. Добре, ще родя детето, което искаш, но заради доброто на Алтара, а не заради Ранафер.

    Арасаи излезе от асансьора и нетърпеливо се отправи към залата, в която се намираха сферите с неродените деца. Скоро. Съвсем скоро дъщеричката ѝ щеше да си поеме първата глътка въздух. До датата оставаха броени дни. Арасаи предпочиташе да я роди по естествен начин, но Наат и Наата изрично заповядаха внучката им да бъде прехвърлена в сфера. Защо? Така и не получи отговор на този въпрос. Но винаги, когато  откраднеше малко време от останалите си задължения, ходеше до залата и наблюдаваше развитието на детето.
     След няколко завоя на централния за етажа коридор, тя спря пред познатата каменна врата и допря длан. За разлика от преди, сега вратата остана неподвижна. Белокосата драконица тръсна нетърпеливо глава и още веднъж долепи длан до панела. Отново нищо. Преди да опита за трети път, вратата се отвори. Насреща ѝ стоеше Риу, лекарят, който се грижеше за сферите. Арасаи се опита да го заобиколи, но той я спря:
     — Вече не си желана тук, елир Арасаи.
     — Махни се от пътя ми, Риу. Твоите желания не ме интересуват — надменно отвърна драконицата.
     Риу се подсмихна и ехидно отвърна:
      — Достъпът ти е отнет по нареждане на Наа. Мен ако питаш, беше крайно време да го направят. Такъв урод като теб изобщо не трябва да има деца, но кой съм аз, че да определям това.
     — Точно така. Ти си никой. Сега донеси до вратата сферата с дъщеря ми, след като достъпът ми е отнет. Искам да я видя — заповяда Арасаи.
     Отдавна бе свикнала с обидите заради бялата си коса и в повечето случаи не им обръщаше внимание, ако са произнесени от член на династията. Но Риу не принадлежеше към нея и скоро щеше да си понесе наказанието за това, че я нарече „урод“, макар и насаме, без свидетели.
     — Няма я тук, елир. Дъщеря ти се роди снощи и веднага я отведоха в Линвара.
     Драконът я огледа предизвикателно, очаквайки какво ще каже дъщерята на династията в гнева си. Но остана дълбоко разочарован. Без да каже и думичка, без дори да го погледне, Арасаи си отвори портал.

Подозирах, след финала, че следва още, суперррр!

Откъсът е добре подбран, дава няколко подсказки, а драконица с бяла коса ми се струва, че ще да е генетично наследница на дракон-албинос 😉. Темата за отхвърлените заради различието е благодатна за развитие на интересна история.

     В преддверието пред кабинета на Наа нямаше никого. Арасаи спря за миг, опитвайки се да овладее бурята в душата си. Знаеше правилата в династията, но се надяваше да присъства на раждането на дъщеря си. Сама или със Зиар, нямаше значение. Едва ли щяха да ѝ позволят да я гушне, но ѝ стигаше само да я види и да знае, че е добре.
     Както беше редно, докато детето се развиваше в тялото ѝ, двамата живееха заедно. След прехвърлянето на момиченцето в сфера, той я напусна и не я потърси повече. Арасаи не се изненада. Още от началото Зиар определено не беше въодушевен от заповедта на Наа да стане неин съродител, но заради малката вероятност детето им да се роди с Виждащата Дарба като Наата, преглътна отвращението си от това, че съродителката му е албинос. Не я обиждаше или нагрубяваше, но презрението му към нея личеше във всеки негов жест или дума. Когато си тръгна, Арасаи изпита само облекчение и отново се зае с проучванията си.
     До днес, когато узна, че няма да ѝ позволят дори да види детето си. Дъщерята на Наата изправи рамене, вдигна глава и плътно прилепи длан до съобщителния панел, монтиран отстрани на вратата. Не я интересуваше колко дълго ще да чака за среща с Наа. Арасаи бе решена на всяка цена да види дъщеря си. Вратата се отмести почти веднага, позволявайки ѝ да влезе в кабинета. Наат го нямаше, но Наата я очакваше седнала до един от прозорците.
     — Не завръщането у дома ти носи радост, елир Арасаи — започна разговора майка ѝ.
     — Не съм радостна, Наата. Не очаквах, че ще отнемете детето ми — реши да не крие чувствата си Арасаи. Така или иначе, Наата вече бе усетила гнева ѝ.
     — Момиченцето принадлежи на династията. Благодарим ти за нея. Династичния ѝ е активен и тя ще израсне като кръвна дъщеря. Но не е наследила Виждащата Дарба. Ти се провали, Арасаи — студено я обвини Наата.
     — Не, майко, не съм се провалила. Още от самото начало ясно подчертах, че вероятността дете от мен и Зиар да наследи Дарбата е под двадесет процента — и без да чака позволение, драконицата си създаде кресло и седна в него. Майка ѝ изсумтя, но остави това малко предизвикателство ненаказано.
     — Двадесет процента е сериозно основание за опит. При брат ти вероятността е под пет. Бяхме длъжни да опитаме. Искам да продължиш проучванията се за унаследяването на Виждащата Дарба и когато имаш нови резултати, ще направим повторен опит.
     Арасаи скръсти ръце пред гърдите си.
     — Не. Няма да направя нищо, преди да видя дъщеря си и да я подържа. Дори не зная какво име си избрала за нея — твърдо заяви тя.
     Наата стана и отиде до нея.
     — Ще изпълниш заповедите ми и повече няма да питаш за детето. Няма да ходиш в Линвара и няма да се опитваш да я откриеш. Прощавам ти сегашната дързост, но не изпитвай търпението ми — заплаши я майка ѝ.
     — Защо? — изправи се Арасаи.
     — Защото така е най-добре за дъщеря ти. За разлика от теб, тя не е албинос и ще заеме достойно място сред нас. Не искам петното, че майка ѝ е дефектна, да направи живота ѝ труден. Знаеш, че децата са жестоки и не прощават. Научат ли, че е твоя дъщеря… — Наата нарочно не довърши.
     Арасаи помнеше на какво я подлагаха другите деца на династията, докато растеше. Донякъде разбираше мотивите на Наа, въпреки, че се чувстваше излъгана. Но за доброто на дъщеря си, щеше да се подчини.

     Ранафер и Алтара са два измислени свята, свързани от гъвкав, полуизкуствен пространствен проход, наречен Вортекс. Кой и как го е създал, е една от загадките, които се разкриват в повествованието. В началото е известно само, че е създаден преди малко повече от 40 000 години, за да предотврати унищожаването на всичко живо след огромна катастрофа, променила географията и климата на двата свята.
     В резултат на нея Ранафер, губи почти целия си океан, защото водите му преминават на Алтара. Климатът драстично се променя и сега светът е горещ и сух, а единственото място, подходящо за живот, са върховете на Драконовата планина. Последиците за Алтара са различни. Светът преживява потоп, след който на повърхността остават само пет големи острова, а климатът леко се захлажда, но като цяло се запазват благоприятни условия за живот.
     Основен фантастичен елемент в приказката е Дарбата. Това е обединеното умение да се взаимодейства с нишките, изграждащи пространството и времето. Създаването на индивидуални портали за мигновено преместване и на нетрайна материя (дрехи, предмети, но не и храна), са стандартната Дарба. Всички жители на Ранафер се раждат с умението да чувстват пространствените нишки и да ги сплитат, но те не могат да виждат цветовете и свойствата им. Тази особеност им дава способността да изграждат втора телесна форма – драконова, но съзнанието им винаги остава едно. Хората, живеещи на Алтара притежават обратното умение – те виждат пространствените нишки и свойствата им, но не могат да взаимодействат с тях. Двете раси са генетично съвместими и могат да се размножават. Получените хибриди унаследяват и двете умения, които формират пълната Дарба. Одарените, както се наричат и в двата свята, формират властимащия елит в двата свята.
     Способността да се виждат минали и бъдещи събития, които са вплетени в пространствените нишки, представлява Виждащата дарба, която се проявява изключително рядко и възниква единствено при драконите. Историята започва с видение за бъдещето, което недвусмислено разкрива, че Ранафер ще бъде унищожен. Но видението показва и вариант, при който Ранафер ще бъде пресътворен. За да се реализира именно това бъдеще, управляващите двойка /винаги са брат и сестра/ се отказва от властта в полза на дракона от видението, който ще съхрани света им. Той се казва Тедж /главен герой/ и е само на 19 години.
     Абсолютно е неподготвен да управлява, има своите тайни, характерът му е тежък и не приема чуждо мнение. Избраната за съвладетелка негова сестра Илилан е по-умерена, притежава аналитичен ум, но също като брат си би направила абсолютно всичко, за да защити драконовия свят. За първите години на управлението си Тедж успява изключително много да влоши търговските им отношения с Алтара. Въпреки високото си технологично развитие /стационарни телепорти независещи от Дарбата, движещи се автономни градове, генна терапия, клониращи технологии за растения и животни и напълно развита рециклираща система/ драконите са зависими от земеделската продукция на хората. Алтара от своя страна е зависима от ранаферските кристали, които задействат всички битови артефакти. В технологично отношение светът на хората е на прединдустриален стадий, заради липсата на ресурси.
     Преломен момент е откриването на артефакт с алтариански произход, който предизвиква земетресения, разломи и изригвания, като по този начин бавно руши Ранафер. Тъй като двата свята са свързани, отзвук има и на Алтара, където бурите и наводненията зачестяват. Тедж и Илилан започват опасна игра, съгласявайки се извънредна селекция, която да създаде ново поколение Одарени. В действителност те искат да открият коя от управляващите фамилии на Алтара, а всеки остров има независима власт в лицето на Наместник, се стреми да унищожи света им.
     Така на Ранафер попада Мая Шау Нарада /главната героиня/, която виждаме като дете в първата глава. По странно стечение на обстоятелствата тя е обявена за неодарена /огромен позор за всяка фамилия/, а баща ѝ може да загуби властта над Нарада. Още при преминаването на избраните момичета до Ранафер, две от тях правят опит да я убият. Тедж я спасява и открива, че Мая е момичето, което сънува от години. След поредица от лъжи, измами, отвличане и дипломатически ходове, двамата намират път един към друг. В екстремна ситуация, потисната Дарба на Мая се изявява, но следва втори, много сериозен опит да бъде изпепелена. Виновните са наказани, но артефактът, рушащ световете се събужда.
     Разследването установява, че Мая е тази, която го задейства, макар и несъзнателно. Разкрива се още, че всичко е било заложено преди 400 години от нейната прабаба, която е била Виждаща. Оказва се, че при Виждащата дарба е обратното - хората са тези, които умеят да сплитат хрононишките, а драконите могат само да ги виждат.
     Тедж необмислено и импулсивно обвинява Мая за хилядите погубени животи, а тя разбива артефакта. В резултат на Ранафер настъпва глобална катастрофа, Мая се опитва да я предотврати, но губи живота си, заради кръвна клетва, която без да знае е дала като дете. Тедж я запазва в сфера заедно с неродения им син, а драконите се евакуират с част от планината и малко територия на Алтара, където създават шести остров. Вортексът се разпада. Шест години по-късно се сбъдва последното видение, което е запазено в тайна от Виждащият Рилдж. Мая се събужда, вижда сина си, Ааридж, но по политически причини е обявена за мъртва и продължава да живее под името Арслин.
     В третата част на книгата действието се пренася 26 години след унищожаването на Вортекса /това отчита брояча пред главите в книгата/. Драконите и хората живеят на Алтара, но в студен мир. За хората драконите са нашественици, които отвличат децата им. Драконите отказват да споделят техническия си напредък, което води разпалване на ксенофобски настроения сред хората.
     При едно от тайнствените отвличания е похитена 18 годишната Аалин – дъщерята на Тедж и Мая. Тя се събужда на Ранафер, който е оцелял благодарение на тайнствени божества, наричани Майката и Бащата. Именно те стоят зад отвличанията на хора. Притисната от обстоятелствата, Аалин се представя за неодарено момиче на име Лина.
     След три месеца успява да се свърже със семейството си и Ааридж отива на Ранафер за да я върне. Майката и Бащата се опитват да ги спрат, но се разкрива, че те всъщност са Кайрид и Шанира – двойката, създала Вортекса и допуснала вмешателството в хрононишките. Междувременно, със съдействието на някои от Наместниците, хората престават да виждат в драконите нашественици. Тедж и Илилан успяват да ги убедят да разкажат истината, за да могат хора и дракони наистина да заживеят в мир като един народ, в един свят.