„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...“

20 юли 2013

На 20 юли 2013 година България чества 145 години от гибелта на националния герой Димитър Николов Асенов или както повечето хора го знаят – Хаджи Димитър, загинал на 18 юли на връх Бузлуджа в битка за свободата на страната. Най-известният български войвода е роден в Сливен на 10 май 1840 година като петото дете в семейството на Никола и Маринка Асенови. Допълнението „хаджи“ към своето име получава още на две годинки, когато родителите му го завеждат на поклонение в Йерусалим – това обръщение се дава като удостоверение на поклонник при посещението му на свещено за религията място.


Прочутият български революционер израства в среда, която предопределя цялото му бъдеще – сред истории, спомени и песни за велики успехи и победи, смели българи и прочути хайдути. Несъгласие с положението на България и непокорство заиграват в душата му още от юношеска възраст. За това допринасят и чичовците му и вуйчо му Желязко, които точно в този момент извършват подвизи в името на свободата. Хаджи Димитър се оформя като много буен и свободолюбив дух, не може да търпи поробителите и душата му се пълни с ярост и гняв към тях. Хайдушкият живот за него се оказва единственото естествено продължение на онова, което чувства в сърцето си.

Той излиза в планината за първи път на 21 години – през 1861 година с четата на Панайот Хитов. Причината е, че трябва да мине в нелегалност заради покушение, извършено над жесток турчин от Панайот Хитов и другарите му. Турците започват да преследват всички приближени до тях, арестуват бащата и братята на Хаджи Димитър, а той успява да избяга в Балкана. Укриването е първоначалната причина да тръгне натам, но идеите, които въплъщава в себе си философията на хайдутите, толкова му допада, че цяла година броди с тях из планините, след което окончателно избира този път. Самият Панайот Хитов пък толкова се впечатлява от качествата на младия Хаджи Димитър, неговата смелост и целеустременост, че го назначава за знаменосец.

Участието на младежа в четата на Панайот Хитов, а впоследствие и в четите на дядо Жельо и Стефан Караджа е удовлетворяващо за него, но той започва да прозира и осъзнава техните недостатъци – малка численост и ограничени възможности, да разбира нуждата от създаването на една голяма, добре въоръжена и организирана чета.

Тази идея той успява да реализира в Румъния през пролетта на 1868 година заедно със Стефан Караджа, само няколко месеца преди своята смърт. На 5 юли четата преминава Дунав и навлиза в България. За период от две седмици се разиграват битки със значителни поражения и нанесени щети над турската армия. Но в резултат на кървавите битки четата на Хаджи Димитър постепенно намалява, а силата ѝ – отслабва. На 9 юли става кръвопролитно сражение в Канлъдере, в което четата е разбита. Стефан Караджа е ранен и пленен. Хаджи Димитър повежда останалите 58 души към Балкана. Последното сражение на четата е на 18 юли при връх Бузлуджа. Както обикновено, турците превъзхождат с числеността си, но четата на Хаджи Димитър не се предава и боят продължава повече от 5 часа. Голяма част от българските историци поддържат тезата, че точно в това сражение пада убит Хаджи Димитър. За това свидетелстват и няколко очевидци, чиито думи са записани. Вестник Curier d'Orient разказва: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори да последната минута с една енергия достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук...“

Според други изследователи обаче Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа. Според твърденията на свидетели, той е изведен от боя от трима свои четници и е пренесен на връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен. Там, въпреки грижите на местните овчари, Хаджи Димитър умира от раните си на 29 юли (10 август) 1868 г. Погребан е на същото място. Дванадесет години по-късно, през ноември 1880 г., костите му са препогребани тържествено в двора на Църквата "Св. Св. Петър и Павел" в с. Свежен.

Личността на Хаджи Димитър и днес, и тогава, се възприема от българите като героична и дори свръхестествена. Такава се приема и неговата смърт, увековечена по-късно от Христо Ботев в едноименната поема. По-интересен е обаче начинът, по който самият Хаджи Димитър е виждал себе си – за това свидетелстват писмата му до негови приятели, както и изявленията му пред различни министри в Румъния: „Аз съм политически хайдутин.“ и „Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не се потрудим да ѝ намерим лекът?...В нищо друго няма спасение, освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български...“

Тази година се навършват 145 години от гибелта му.
Поклон пред светлата му памет!

 

1153 | 20 юли 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате