Светослав Минков

06 апр 2013

     За Светослав Минков могат да се кажат много неща и всички от тях ще са верни – той е скенерът на българското общество, пророкът на бъдещото развитие на цивилизацията, ироничният критик на обществените и човешки недъзи, баща на модерната българска фантастика, носителят на международната награда за мир „Нексьо“, създателят на едни от най-интелигентните детски приказки. Той е и един от най-ерудираните писатели, които България е имала. Въпреки всичко това, днес името му тъне в забвение, а с увлекателните му и уникални по замисъл и съдържание творби са запознати малцина. Може би, защото разказите му често са оставали недоразбрани от голяма част от критиците, а и самият той не си е губил времето да им ги разяснява. Макар считан за първия фантаст у нас, той е по-скоро първият изобличител на тревожните тенденции на бездуховност в нашето общество – при това отпреди близо 100 години. Фантастичното е само декора му.

     Роден през 1902 година в Радомир, младият Светослав Минков започва да търси себе си чрез разностранно образование – военно училище в Австро-Унгария, славянска филология в Софийския университет, финансово дело в Търговско-стопанската академия в Мюнхен. Намира своето място в литературата, след като в Германия се запознава в немската и световна литература и попива в пряк контакт нейните най-нови течения. Това предопределя по-нататъшното му развитие, неразривно свързано с литературния свят – библиотекар в Народната библиотека, книговодител, журналист, редактор в различни издания и издателства. Онова, което изключително разширява и обогатява неговия светоглед, е възможността му да пътува в редица страни на Европа, Латинска Америка и Азия. Солидното образование, прекият непосредствен контакт с достиженията на световната литература, натрупаните опит, впечатления и разностранна култура от пътувания, примесени със собственото му въображение, изключителен нюх и проницателност, стават предпоставките за излизането на едни от най-запомнящите се творби в българската литература от този период.

     Творчеството му не е голямо като обем, но е уникално по замисъл и идеи. Най-интересните по замисъл и внушение произведения на писателя влизат изцяло в графата „модерна фантастика“, при това един особен подотдел – научна, но в същото време изумяват със своята проницателност, прозорливост, реално и правдиво изобразяване на картинката на обществото и интелектуална подигравка и сатира към неговото развитие. Минков „подхваща“ уникална по рода си комбинация между фантастика, ирония и сатира като основен свой инструмент и го насочва към тревожните посоки, които е поело човечеството – живот без духовност и смисъл. В най-продуктивния си период творецът изобразява един механизиран живот, изцяло контролиран и манипулиран от определени среди – именно такъв, какъвто до голяма степен го виждаме днес. Фантастичното се оказва само декорът, върху който се разиграват уникални по замисъл случки, чрез които авторът изважда на показ нравствените опасности на модерните времена. Проницателен по природа, Светослав Минков още тогава тревожно се вглежда в посоката, която е поел светът, в основните постулати, върху които се гради модерната цивилизация и открива огромната безпочвеност и бездуховност, която ще го залее в най-кратко време. Още тогава той прозира огромното вмешателство, контролиране и манипулиране, което ще обхване живота на обикновения човек. Както се и случва. В неговите разкази като символ на този живот той използва предимно Америка, а днес за съжаление нейната действителност се е разпростряла и върху Европа. Историите на българския писател ни срещат с хора, станали инструмент в ръцете на техниката и научните открития, послушни, немислещи и манипулирани, непритежаващи собствена духовна същност. Колко жалка и, за съжаление, съвсем позната картинка. Пречистващ е смехът, който обхваща читателя, но в същото време тревожен и притеснителен.

Ето само някои от най-оригиналните му творби, където абсурдността на съвременното битие на човека, напълно манипулирано от медии, наука и технологии, е изобличено по един наистина фантастичен начин:

„Водородният господин и кислородното момиче“ – една хумористична история за любовта и съвместимостта между хората. Учен от Америка стига до заключението, че тъканите на човешкото тяло се състоят от 16 химически елемента и образуват 22 основни химически типа, които определят характера на човека. Тоест, според многоуважаемия учен, има калциеви хора, кислородни хора, водородни хора и т.н. По-интересното е, че той отсъжда, че могат да се женят само ония хора, чиито химически типове съвпадат (например азотен младеж с азотна девойка) и че всички, които искат да сключат брак, трябва да бъдат подлагани на предварителен химически анализ. Разбира се, неговото откритие веднага е прието с бурни аплодисмети в страната на неограничените възможности.  И тъй като Америка е мястото на бързите и радикални реформи, особено що се отнася до контролиране на човешките живот и решения, идеята за химическия анализ на новобрачните се възприела мигом от всички кръгове на обществото и се въплътила в специален закон, по силата на който бъдещите съпрузи се задължават да се явят на преглед в създадената за целта химическа лаборатория, за да бъдат тествани и одобрени за брак, ако типовете им съвпадат, разбира се. Какво се случва обаче когато любовта връхлита несъвместимите водороден господин и кислородно момиче? Разобличителна история за тоталното вмешателство на контролиращите в живота, решенията и изборите на обикновения човек.

„Лунатин! Лунатин! Лунатин!“ – няма как да отречете, че днес има хапчета за всичко. За сексуална настройка, за оправяне на настроението, за оправяне на тялото, за сдобиване с по-голям бюст... В светлината на днешните хапчета, лунатинът не изглежда никак фантастичен и нереален. Обаче тогава, когато е писан разказът, е предизвиквал само смях и развлечение. Никой освен, разбира се, самият автор, не успял да схване, че това не е просто фантастика, а  тревожно вглеждане в бъдещето и развитието на цивилизацията. Лунатинът е хапче, сътворено от българския учен Хераклит Галилеев. То се прави от, внимавайте тук, кондензирана лунна светлина и връща романтичното настроение на хората! Понеже, разбирате ли, модерният човек се бил превърнал в суховат прагматик, той имал нужда от нещо, което да му върне сантименталното настроение. „Достатъчно бе да глътнеш едно хапче Лунатин и да се захласнеш над стиховете на Верлен и да зарониш сълзи при звуците на някой Шопенов валс.“ Обаче как ли се чувства Луната след цялата тази експлоатация – това се разбира в края на разказа.

„Разказ с витамини“ – витамините са днешната панацея. Това го е прозрял Минков преди много време. В „Разказ с витамини“ той предвидливо предупреждава, че именно под наслова, че витамините са много важни и отсъстват в менюто ни, науката и корпорациите ще започнат да ни ги предлагат във всякаква форма. Дори под формата на литература. Да, точно така – витамините са толкова дефицитни и насадените паника и страх от тяхната евентуална възможна липса в нашето тяло е толкова голяма, че науката е принудена да намери всякакви начини, чрез които да ни „зарежда“ с витамини. Един от тях е литературата с витамини. Героят в тази история получава задача да напише разказ с витамини – такъв разказ, че когато го четат, читателите да се зареждат с витамини. Напушва ли ви вече на смях? Ами че това е витаминозна статия също. Заредила съм я с витамина на смеха и затова така действа. Той обаче има кратък ефект, така че очаквайте неприятно изтрезняване и връщане в реалността.

„Дамата с рентгеновите очи“ – може би най-известното произведение на Минков. Историята за Мими Тромпеева, която получава дарбата да вижда хората „отвътре“, е емблематична за творчеството на писателя – едновременно фантастично, едновременно изобличително. Публикувана за пръв път в Германия, творбата носи силния ироничен и поучителен дух на произведенията на Светослав Минков. Осмиването на глупостта и фалшивите морални ценности на обществото върви ръка за ръка със забавната история, в която надарената да вижда вътре в човека Мими констатира, че много хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък.

Сърце не ми дава да подмина приказките на Минков – колкото за деца, толкова и за възрастни. С присъщия си ироничен и изобличителен стил, но доста по-омекотен вариант, той „облича“ мъдростта си в детски стил и ѝ придава характерен вид на детска приказка, докато всъщност в ядрото си тя разкрива съществените проблеми на човека в отношенията му със света. Показателна в това отношение е известната „Сапунени мехури“. Образите и случките в приказките му насочват, по един уникален присмехулен начин, към алчността, скъперничеството, гордостта, суетността и други човешки недостатъци на хората, които те самите не желая да променят.

За финал ще цитирам самия Минков в заключението му към „Водородният господин и кислородното момиче“:
„Спомняшш ли си, драги читателю, нашите някогашни учители по литература? Те седяха зад изпоцапаните с мастило и тебешир катедри, говореха ни за Омир, за Байрон, за мировата скръб, сетне скъсваха с всякакво поетично бленуване и почваха да ни мъчат с един ужасно досаден и дори малко полицейски въпрос: „Какво е искал да каже авторът с това съчинение?“. Припомням си тая незначителна подробност от миналото, драги читателю, само за да не ме поставиш в онова глупаво състояние, в което бих изпаднал и сега, ако ме запиташ: „Каква е идеята на тоя разказ?“ Помисли ти сам и извади заключение. Аз ще ти кажа само: разбираш ли какво значи да се обявиш срещу светата ненакърнимост на установени вече истини и срещу така наречения правов ред на нещата? Това значи: да рискуваш главата си.“

2448 | 06 апр 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате