Лондон, бейби!

07 юни 2013

Павел Гоневски: “Иска ми се да бъда просто разказвач, който използва различни изразни средства”

Репортер, редактор, продуцент, писател... всичките тези звания като че ли не му бяха достатъчни, но Павел Гоневски реши да добави и фотограф към тях. Макар че хронологично погледнато е бил фотограф в сърцето си преди всички останали покорени поприща. И напук на твърденията, че когато човек се разпилява, рискува успехите му да са повърхности, Павел доказа, че не само умее да пише интригуващо, но и да снима пленително. Как да не му завиди човек!

 

За изложбата

Изложбата на Павел Гоневски (http://www.facebook.com/PavelGonevski) и Вероника Велкова (http://www.facebook.com/VeronikaImages) “Лондон, бейби!” се открива на 7 юни в галерия "Фоторепортер" в подлеза пред Министерския съвет и ще продължи до 20 юни.

Експозицията от 30 снимки е в рамките на месеца на фотографията, организиран от фотографска академия "Янка Кюркчиева". 

За него

Павел Гоневски е журналист, който от 1997 до 2004 г. работи последователно като репортер и редактор във вестниците „Континент” и „24 часа”. Отразява предимно криминални, но също така и международни събития като войната в Косово, нападението срещу българската база в Кербала и др. През 2004 г. Павел се премества да живее в Лондон, където отначало работи на свободна практика за "Мейл он Сънди", Би Би Си и „24 часа”, а впоследствие печели конкурс за продуцент в българската редакция на Би Би Си. След закриването ѝ през 2006 г. остава в Лондон като онлайн продуцент. Пише разкази и филмови сценарии. Автор е на книгите “8 секунди от смъртта” и “Лицето от сенките”.

Какво е за теб Лондон – дом, убежище, сцена, на която се развива животът ти?

- Иска ми се да мисля, че е всички тези неща, макар и да не се крия и да изпитвам нужда от сцена. Това е градът, който ме вдъхновява и зарежда с енергия. Смятам, че всеки трябва да намери своето ъгълче под слънцето и се чувствам щастлив, че съм имал този късмет.

Какви моменти си запечатал в изложбата?

– Нужни са ми хиляди думи, за да ги опиша – затова няма и да опитвам. Това са сцени от живота, взаимоотношения, моменти. Картини. Това е начинът, по който аз и съпругата ми Вероника Велкова, сме видели случващото се около нас. Много бих се радвал, ако читателите намерят време да се разходят до Клуба на фоторепортера в подлеза между президентството и Министерския съвет, за да разгледат изложбата. Тя е представена в рамките на Месеца на фотографията, който се организира всяка година от Фотографска академия „Янка Кюркчиева”. „Лондон, бейби!” – това е името на изложбата.

С какво те привлича уличната фотография?

– Работейки като журналист в България и в Англия, развих любопитството си към случващото се наоколо. Обичам историите, а улиците са пълни с тях.

Какви качества трябва да притежава “добрият уличен фотограф” – набито око, бързина, смелост?

– Преди всичко, важна е способността да съпреживяваш. Емпатията. Добрите улични фотографии са абсолютно непостижими за човек, неспособен да се докосва до сърцата на околните. Или поне искрено да си въобразява, че го прави.

Хората по улиците как възприемат като видят, че ги снимаш? С добро или с лошо?

– Реакциите са различни по света, но специално в Лондон само веднъж съм се сблъсквал с отрицателна – от нацупен скейтър. Положителното отношение не е случайно. Лондон е град, който приема жителите си такива, каквито са, без да се опитва да ги променя или моделира. Това прави хората свободни и освободени. По правило, комплексите и притеснението са им чужди.

Къде минава границата между улична фотография и папаращина?

– Много е просто. „Папаращина” има там, където има нарушаване на личното пространство. Личното пространство не може да бъде нарушено от фотоапарат на обществено място.

Ти правиш и прекрасни пейзажни снимки, истински импресии. Защо обаче не се правят толкова много изложби само с пейзажи, а винаги по-голям интерес има към портретите и кадрите с действие?

–- Залезът винаги е красив, но не всяка снимка на залез е качествена. Липсват ли съдържание и подтекст, говорим за обикновени опаковки. Именно наличието на сюжет прави снимките „в действие” привлекателни.


Тази изложба е съвместен проект между теб и съпругата ти – Вероника Велкова. Предимство или недостатък е, когато двама души от едно семейство се развиват на едно и също поприще?

– Безспорно предимство! Това, че двамата снимаме заедно, ни помага да се усъвършенстваме и подкрепяме.

Как се чувстваш преди всичко – фотограф, писател, сценарист, журналист? Или водещата роля се сменя според дните?

– Иска ми се да бъда просто разказвач, който използва различни изразни средства.

Бил си криминален журналист, отразявал си и военни действия. Казват, че човек, бил ли е веднъж журналист, си остава такъв завинаги и това неизменно му влияе в живота. Съгласен ли с това и как влияе – положително или отрицателно?

– Журналистическият тренинг е изключително важен, особено когато говорим за улична фотография. Най-важно е умението да пресяваш. Около теб се случват толкова много неща, че трябва да знаеш кога да не вдигаш фотоапарата.

След две прекрасни книги (“8 секунди от смъртта” и “Лицето от сенките”) няма ли да ни зарадваш и с трета?

– Преди няколко месеца започнах да пиша продължение на „8 секунди от смъртта”, но в момента съм натиснал „пауза”, защото се появи друг проект: сценарий. Времето ще покаже дали ще се реализира, но историята е истинска и изключително интересна.

В книгите ти има едно пропито усещане за тъга, за нещо неизменно загубено. Носталгичен човек ли си?

– Меланхолията ми е присъща, но носталгията – не. Живея в настоящето за бъдещето. Миналото оставям на историята.

А какво те зарежда с енергия (освен Лестър, когото виждаме на много от твоите снимки)?

– Лестър, нашата прекрасна черна немска овчарка, ме зарежда с енергия отблизо и от разстояние. Но същото може да се каже за още много неща. Вероника, близките, приятелите, Лондон, новините, добрите филми, музиката, усещането за перспектива. За да бъда щастлив, се нуждая от положителни изживявания и се старая да не ги изпускам.

Липсва ли ти България?

– По стечение на обстоятелствата, много от хората, с които бих искал да общувам по-често, са българи. Те ми липсват. Държавата – не.

Да очакваме ли и изложба “София, бейби!” или ще трябва да е “София, маце”?

– Живея далеч от София, а колекция от улични фотографии се събира постепенно. Не става за ден или седмица. Засега не съм планирал нищо, но се старая никога да не казвам „никога”. София е градът, в който съм роден, израсъл и обичам. Стига да ми се появи възможност, със сигурност ще я изпонаснимам.

1903 | 07 юни 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате