„Хората на Азия“

17 окт 2013

До 10 ноември в „Чайната“ (Tea House) на ул. „Бенковски“ 11 е подредена  фотографската експозиция „Хората на Азия“ на Теодор Марков – Маркони.

Авторът показва 27 фотоса, заснети между 2009 и 2013 година в Индия, Лаос, Камбоджа и Тайланд. Това е дебютна изложба за Теодор Марков. Със средствата от продажбата на кадрите младият фотограф иска да направи коледни подаръци за децата от Дома за медико-социални грижи в Дебелец. 

Казваш, че от доста време искаш да подпомогнеш децата от дома в Дебелец. Защо точно този дом? Бил ли си там и преди? 

Преди няколко години с мои колеги събирахме пари, за да купим бус за дома, защото имаха една раздрънкана кола, която въобще не можеше да покрие нуждите им, и по този повод посетих дома. Не знам дали ти се е случвало някъде във времето и пространството да срещнеш очи, които след това да не можеш да забравиш. Седях на пода в залата за игра на децата, до мен просто долази малко момиченце, което се сгуши и ме погледна... Няма да забравя този поглед – изпълнен с жажда за живот, с огромен копнеж за любов и много, много надежда. Оттогава ми се иска да направя нещо за децата там, но не ме бива много в моленето... дарителски SMS-и и т.н. Сега, когато направих тази изложба, реших, че моята фотография е чудесна възможност да събера пари за коледни подаръци на тези деца. Хората казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му... Аз си мисля, че човек е толкова голям, колкото е голяма щедростта му към тези, които имат нужда от подкрепа. 

Това е първата ти изложба, нали? 

Никога по-рано не съм мислил за изложба и не предполагах в какво приключение се впускам. Доста кадри трябваше да се преработят, за да се направят подходящи за печат и в изключително краткото време за подготовка трябваше да се свърши много работа.

Снимките си правил при пътуванията си из Азия. Има ли истории зад кадрите? 

Когато за първи път стъпих в Азия, бях пленен от хората там, от тяхната духовност, прямота и близост до природата, бях удивен как е възможно едни, понякога екстремно бедни, хора да бъдат щастливи – нещо непостижимо за голяма част от нас, българите, и западното общество като цяло. Зад всяка една от снимките има история, но един от незабравимите моменти за мен е на езерото Тонле Сап в Камбоджа. Там има цял град на вода, в който на лодки живеят повече от 40 хиляди човека. Имат си и училище на нещо като понтон, на който се качих, за да разгледам, защото никога не бях виждал такова нещо. Зад класната стая в голяма лодка, завързана за понтона, седеше момиченце. Пред огромна камара с мръсни чинии. Явно беше наказана да ги измие и го правеше с някаква тиха ярост, като същевременно излъчваше и някакво примирение. Усещайки това, застанах от другата страна на понтона на 40-градусовата жега с вдигнат апарат и зачаках детето да погледне към мен. След 15 минути вече бях плувнал в пот и нищо не виждах, понеже визьорът се беше напълнил с пот. Вече бях готов да се откажа, когато тя спря да мие чиниите, въздъхна леко и вдигна очи към мен. Кадърът стана страхотен и много вълнуващ. 

Всъщност ти си медик по образование, работиш във фармацевтична компания, а фотографията...  Имат ли фотографията и медицината допирни точки? 

По-скоро фотографията задоволява креативното в мен, тъй като медицината е доста постулатна. Това е един вид баланс, който ми позволява да се чувствам добре.

Как се запали? 

 Няма да забравя – в ранните ми тийнейджърски години баща ми донесе от Германия един фотоапарат „Вера”. Беше толкова красив, че всъщност той запали страстта ми към фотографията. След това започнах да събирам пари за „Зенит 11”, който струваше 180 лева, и след 1 година заделяне на всяка стотинка бях събрал едва 80 лева. Тогава родителите  ми започнаха да стрят къща и се разбрахме с баща ми да помагам там срещу скромна надница. Този „Зенит” е най-сладко закупеният ми фотоапарат. 

Казват, че фотографията е възможно най-реалистичното изкуство и точно в това е силата на нейното въздействие. Къде, според теб, се крие майсторството на фотографа? Дали всичко е само въпрос на фотографски шанс – в точния момент с работеща камера в ръка, или е нужно нещо повече от добър късмет? 

Съглаен съм. Разбира се, има различни жанрове и стилове на снимане, но когато се отнася до стрийт фотография, т.е. в неконтролирани условия, шансът има немалка роля. Имам десетки кадри на един и същи човек, направени в рамките на няколко минути, от които нито един не става, защото точният кадър е бил частица от секундата по-рано или по-късно. Майсторството тук е да познаваш светлината, да познаваш техниката си, да умееш да избираш правилна позиция, да си сензитивен, да „усещаш“ ситуациите и, разбира се, да умееш да чакаш, когато си решил, че си заслужава.

Като цяло опитът, настройката и усещането за околния свят увеличават шансовете за добър кадър. Когато се разхождам с фотоапарат в ръка между хората, просто сканирам лицата и понякога наистина усещам, че ще се случи нещо интересно... то е като дежавю. Мисля, че това се развива във времето и е причината да ставаш все по-добър. Зад всеки кадър, който съм показал, има и голяма доза шанс, но по-скоро имам доста истории, в които шансът не е бил с мен. 

Кои са любимите ти обекти за снимане? 

Снимам предимно хора на улицата и се самоопределям като „ловец на емоции“. Предпочитаните ми обекти за снимане са децата и по-възрастните хора... при тях чувствата и емоциите са най-силно изразени. От тази гледна точка, истинско предизвикателство е да снимаш красиви жени. Любимите ми места са пазарищата в Азия... Шумът, крясъците, тълпите, миризмите настройват нервната ми система на „правилната честота“ и вдигат прага ми на чувствителност на наистина високо ниво.

1928 | 17 окт 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате