Най-добрите филми за бащината обич

11 фев 2013
Снимка: sxc.hu

„Крадци на велосипеди” („Bicycle Thieves”, 1948)

Има вероятност да го срещнете и под името „The Bicycle Thief”. Лентата е дело на италианския режисьор Виторио Де Сика, вдъхновен от романа на Луиджи Бартолини. Оригиналното му заглавие е „Ladri di Biciclette”. За далечната 1948 година продукцията предизвиква истински фурор сред зрителите. И до ден-днешен се възприема като една от най-знаменитите и интересни италиански драми с преобладаващ неореализъм. „Крадци на велосипеди” печели специална награда на Филмовата академия за "Най-забележителен чуждестранен филм" и това се случва цели седем години преди да въведат такава категория за Оскар. Зад сценария стои Цезар Заватини, който е известен като пионер на неореализма в киното. Цялостната заслуга продукцията да бъде заснета в неореалистичен формат е на режисьора Виторио Де Сика. Лентата се характеризира с прост сюжет: представя живота на обикновените хора, като фокусът на вниманието се съсредоточава над социалните проблеми, които са актуални по времето след Втората световна война. В главната роля е актьорът Ламберто Маджиорани, който играе Антонио – беден мъж, който след дълго търсене най-сетне си намира работа. Тя изисква да кара колело. Развръзката настъпва, когато някой открадва колелото на Антонио още на първия му работен ден. Заедно със сина си Бруно (Енцо Стайола) двамата тръгват из улиците на Рим да търсят колелото. Филмът пресъздава отношенията между баща и син и усилията, които полагат, за да оцелеят в годините на следвоенна Италия, когато царят безработица и бедност. В основата на италианския неореализъм заляга принципът за максимално доближаване на киното до действителността.

„Радио дни” („Radio Days”, 1987)

Режисьор на тази продукция е гениалният Уди Алън, който майсторски балансира между драма и комедия. Филмът рисува една носталгична картина на дните преди началото на Втората световна война, известни като „златната ера на радиото”. Лентата има биографичен характер, понеже представя няколко портрета на известни радиознаменитости, чиито съдби се преплитат с тези на различни семейства от работническата класа. Уди Алън споделя, че случките и събитията до голяма степен се припокриват с тези от неговото детство. В главните роли са Миа Фароу, Даян Кийтън, Мартин Розенблат, Даян Уест, Уолъс Шон. Критиката и до днес определя „Радио дни” като един от най-силните трудове на Уди Алън. И наистина, малко са филмите, в които историите се представят толкова автентично и зрителят успява да се докосне изцяло до героите и техните преживявания.

„Празненство” („The Celebration”, 1998)

Това е съвместна филмова продукция на Дания и Швеция, която се определя като трагикомедия. Сюжетът в „The Celebration” (ориг. загл. „Festen”) ни представя едно семейство, което се събира по щастлив повод - честването на 60-годишния юбилей на бащата. На пръв поглед изглежда, че всички много обичат и уважават баща си Хелге, но дали в действителност е така... Семейството на Хелге са неговите 4 деца. По-големият се казва Кристиaн. Той управлява ресторант във Франция, има сестра-близначка, която се е самоубила. Хелге има една жива дъщеря на име Хелене, която е антрополог по професия. Най-малкият син се казва Михаел - работи в бар за ястия на грил в затънтена част на Копенхаген и е женен с три деца. Развръзката настъпва, когато по време на празничната вечеря Кристиан се изправя, но вместо да вдигне тост в чест на баща си, той отправя жестоки обвинения в сексуално посегателство над него и самоубилата се сестра. За сценария са се погрижили Томас Винтерберг и Моргенс Русков. Участват  Улрих Томсен, Ханинг Моритцен, Томас Бо Ларсен и др. През 1998 година филмът е отличен с „Награда на журито” на Фестивала в Кан.

„Нищо общо” („Nothing in Common”, 1986)

Заслугите за тази продукция са на режисьора Гари Маршал. Всичко започва като приятна и забавна комедия, която постепенно преминава в драма. В главната роля е младият Том Ханкс, който се превъплъщава в Дейвид Баснер: служител в рекламна агенция, който харесва работата си, разменя често шеги с колегите си и излиза с много жени. Дейвид е отчужден от баща си Макс (Джаки Глийсън) и почти не говори с него, докато един ден настъпва обрат. Съпругата на баща му го напуска след 36 години брак. Макс е съсипан. Мъката от раздялата му причинява сериозни здравословни проблеми, които се превръщат в причина баща и син да преосмислят отношенията помежду си. Сценарият е по идея на Рок Подел и Майкъл Премингър.

„Хартиена луна” ( „Paper Moon”, 1973)

Филмът се отнася към жанровете комедия, драма, криминален. Режисьор е Петер Богданович. Действието се развива през 1936 г. 9-годишната Ади Лоджинс (филмов дебют на актрисата Тейтън О’Нийл) остава полусирак, след като проституиращата ѝ майка почива. Детето е поверено на грижите на един странстващ продавач на библии на име Моузес Прей ( в ролята е Райън О’Нийл, който в живота е баща на Тейтън). Двамата поемат на дълго пътешествие, случват им се различни неща, които постепенно ги сплотяват и привързват един към друг. През цялото време сюжетът загатва, че Моузес може да се окаже биологичният баща на Аби. Истината, разбира се, излиза наяве едва в края на филма. Малката Тейтън О’Нийл печели Оскар за „Най-добра поддържаща роля в игрален филм”. Успехът на „Хартиена луна” е толкова голям, че скоро започват снимките на телевизионен сериал, пресъздаващ по-разширено приключенията на двамата герои. За главните роли са поканени Кристофър Конъли и бъдещата носителка на Оскар Джоди Фостър.

„Крамър срещу Крамър” („Kramer vs. Kramer”, 1979)

Брилянтен и изключително трогателен филм за бащината обич! Създаден е по романа на Ейвъри Корман и засяга проблемите на развода, грижата и попечителството над децата. Романът се превръща в бестселър и вдъхновява режисьора Робърт Бентън да направи филмов проект на такава тематика. Филмът разказва за живота на един изоставен от съпругата си мъж, който постепенно се превръща в най-грижовния баща на света. Тед Крамър (Дъстин Хофман) е мъж, отдаден изцяло на работата си и винаги поставя нея преди семейството. Съпругата му Джоана Крамър (Мерил Стрийп) е недоволна от брака си и решава да го напусне. Тя си тръгва ненадейно и оставя Тед да се грижи за шестгодишния им син Били (Джъстин Хенри). Отначало всичко тръгва наопаки за съпруга, който не е свикнал да се грижи нито за дете, нито за домакинство. 18 месеца по-късно, тъкмо когато връзката между бащата и сина става все по-силна, Джоана се завръща, твърдо решена да спечели попечителство над детето си в съда. Историята се развива през 70-те години и разглежда много актуални проблеми за тогавашното общество - настъпващия разпад на семейния космос и разводът, който все още се е приемал за тема - табу.
„Крамър срещу Крамър” е изчистен от тенденциозност и натрапчиви идеи и това го отличава от останалите филми с подобен сюжет. Още първите кинопрожекции бележат рекорди по посещаемост и разтърсват американския бокс офис. Критиката го възхвалява, а на церемонията по връчване на Оскарите печели пет награди, три от които са за "Най-добър игрален филм", "Най-добър актьор” (Дъстин Хофман) и "Най-добра поддържаща актриса" (Мерил Стрийп).

3046 | 11 фев 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате