„Марципаненият чехъл”

09 дек 2012

Имах щастието да съм един от първите читатели на дебютния роман на Ася Кулева.
На фона на (не)обяснимия „демографския бум” на нови български автори и заглавия в последните 5-6 години, „Марципаненият чехъл” за мен е литературно явление.  Увлекателна, силна и плътна в изграждането на образите, пълна с истории, от които се заливаш от смях, размисляш се, поплакваш си...  Книга, която задава и въпроси, и отговори, води те към собственото ти Аз и те провокира  да се откопчиш от оковите на „не ми пука, не е мой проблем” ,  за да съсредоточиш вниманието си върху причините, поради които нещо в живота (ти) се случва или не.


Василена, интелигентна и сексапилна дама, прехвърлила 40-те, е главната героиня на романа. В живота си тя има много партньори и нито един, когото да може да нарече „моят мъж”. Защо съм сама и самотна? Защо не мога да намеря мъж, комуто да повярвам, който да ме разбира дотолкова, че да е част от същността ми? Съществува ли такава любов, в която двама души да нямат нужда от думи? Какво е сексът –  общуване на сетивата или  общуване на емоционалните енергии ? Когато отдаваш себе си, къде е границата между нормалността и лудостта?  И има ли изобщо критерий кое е нормалост и кое – лудост?  Това са само част от темите-въпроси, които героинята задава.
Достигнала емоционален и физически (фертилен) предел, Василена поема на дълго и трудно пътуване навътре към себе си. Към спомените, към оттенъците и полутоновете на радостта, тъгата и липсата по някого...  В повествованието на Ася Кулева  с лекота се преплитат магическото и реалното, изживяното и измечтаното, сакралното и еретичното, божественото и земното. Зад  маската на перверзна разгонена кучка, пряма и директна в отношенията  с хората, се крие чувствителната и ранима душа на една жена, осъзнато отключила ада на въпросите  „защо”. И между насладата от живота и ежедневните си умирания героинята преоткрива единствения за нея отговор.
„Марципаненият чехъл” завладява с  откровеността си. В него изобилства от сексуални сцени, които обаче са далеч от вулгарно-натуралистичния маниер на описание на други съвременни автори. Еротичното е изведено до емоционално наситена  чувственост, до поезия и музика на сетивата. Езикът и стилът на Ася Кулева са леки, динамични, много цветни и разнолики, а на словното богатство на книгата би завидял всеки езиковед. 
И за да не съм съвсем безкритична, ще отбележа, че лично на мен ми дойде малко в повече демонстрираната в романа енциклопедична начетеност на авторката. Разбира се, така научих много интересни неща, но имаше моменти, когато ми се искаше повествованието да тече по-бързо и праволинейно. Отдавам този порив на „нешлифоваността” на авторката като писател – все пак това е литературният ѝ дебют.
Но пък какъв дебют само!

Съвсем скоро  предстои излизането на романа „Марципаненият чехъл” от Ася Кулева.  Книгата се издава от „Жанет 45”, художник на корицата е Анета Манковска. 

Откъси от книгата:


И двамата винаги сме усещали силната връзка между нас.
Отношенията ни бяха като дългогодишен роман на двама любовници – с много потисната страст и ревност, с много разбиране и в мълчанието. Дълбоко скритата у нас любов често избухваше в дуели с обиди и с рани, за които после и двамата
съжалявахме. Но уви, мълчаливо. Рядко показвахме привързаността си един към друг, защото двамата я смятахме за слабост. Прекалено много си приличахме – за добро или за зло. В теб виждах себе си, в мен ти откриваше своите достойнства и слабости. Когато разговаряхме, всъщност всеки разговаряше със самия себе си, нали? Дори и в пълното мълчание. Ако знаеш как ми липсват днес нашите разговори… Но още повече ми тежат неизречените думи и спестените жестове на нежност, привързаност и любов.

***

Интересна тема бяха мъжките комплекси.
Безброй като женските – друга увлекателна тема, – но колкото и много да са, те се обединяваха в две основни групи: комплексът на Дон Жуан и комплексът на Мадоната и блудницата. Първият е ясен: носят си го бройкаджиите, които с всяко ново
завоевание осъществяваха спешно кръвопреливане към анемичното си мъжко его. Василена ги разпознаваше по жестикулацията – по-скоро по липсата на такава – и по това, че често-често облизваха устните си: разбирай, готов съм с поредната
лъжа. А не прикриваха ли по този начин страха от привързване и обвързване? Значи пак стигаме до интимофобията – болестта на новото хилядолетие. Вторият основен комплекс е още по-интересен и донякъде абсурден. От една страна, мъжете търсят женствена, вярна и добродетелна жена, т.е. идеалната съпруга, от друга страна обаче, тя трябва да е чувствена, достъпна, разкрепостена партньорка в секса, готова и способна да задоволи всяка фантазия. А сега де? Според Василена едва ли съществува такава жена-чудо. Всъщност и мъжете май мислят като нея. И намират елегантен изход от объркания лабиринт на своите желания – в един прекрасен ден се женят за мадона
и почти едновременно с това се обзавеждат и с блудница. То и баба Злата веднъж беше подхвърлила нещо подобно: „Всеки мъж ламти за две жени, Василено. Ей тъй, иска да го топлят и отляво, и отдясно“. Съпругата трябва да има от всичко по малко: да е добра в леглото, но не прекалено много. Да е умна, но не по-умна от него. Да е красива, но не прекалено много, за да си остане само негова – така де, моето си е мое... А любовницата има за задача да е от всичко по много при едно много важно условие – да е винаги на разположение, за кратковременни забави, щото продължителността, дори и забавна,
е изморителна, знаете...

***

Василена разтвори ноздри и долови аромата на чиста кожа, джинджифил и горчив шоколад. Усмихна се леко. Мъж с такъв аромат няма начин да е лош любовник. Когато най-сетне изпуши цигарата, създанието я придърпа към себе си. Кожата ù настръхна от допира и тя затвори очи. Нечия невидима ръка бавно свали дрехите и тръгна по меките извивки на тялото ù. Нечии устни леко целуваха затворените клепачи и пърхаха по
ухото ù. После се спуснаха по рамото и спряха при вътрешната сгъвка на лакътя ù. Василена се задъха от блаженство. „Искам те много гол, тук и сега“, едва успя да изрече тя. Стегнатото му гладко тяло покри всеки сантиметър от кожата ù. Мъжествеността му я прониза и тя изстена. Неговият устрем бе и неин устрем, нейният унес бе и негов унес. Василена бе на предела на силите си. Още миг и щеше да се предаде. Предвкусваше опустошителен оргазъм.

***
Селският мегдан бе озарен от меката светлина на жаравата. Тъпанът и гайдата извисиха глас към тъмното небе в насечен неравноделен такт. Водено от момчетата, които носеха
иконите, множеството се хвана в кръг около въглените. „Панагирската свирня… Скопоса… Ей сега ще се бухнат в огъня… Жора гайда и тъпан – цяла година ги сънуваме“, шепнеха хората и се люшкаха в странното хоро, което увлече Василена.
„То май само тук, на Костадиновото хоро, се започва с левия крак“, осведоми я Марин, който се беше хванал до нея. „Старо и младо играе на него – за адет и за здраве. И за берекет. Мама Злата казваше, че Еленка и Костадин носят градушката в чувал. Затова тропаме това хоро – наместо градушката.“

***
„Въх, въх, въх“, изпищя Дамяна и множеството отстъпи назад. „Фати я мъката… Такваз мъка ний не знаем… Ей сега ако я фанеш, сякаш че фащаш желязо зиме – тъй става студена, като смок… Ама и свирджиите майстори. Я как пере тъпанът…“ Василена чуваше в просъница коментарите на хората. „Въъъъъъъъъх“, извика младият мъж с иконата на Свети Константин от другия край на жаравата. Баба Мяна потръпна и вдигна невиждащ поглед към безлунното небе. Мъжът не откъсваше очи от нея. Беше като изпъната на тетивата стрела, готова всеки момент да полети. „Въъъъъъъъъх“, зписка още веднъж той, но като че се прекърши и отпусна ръце. Баба Мяна трепна, лицето ѝ почерня още повече. Множеството ахна. Тогава един старец се хвърли към иконата, взе я от ръцете на младия мъж и я вдигна високо във въздуха. Дамяна грейна и заситни досами огъня. „Общ грях си имат те от младини, на един огън са горели. Тъй сега го показва Вълко на хората. Не им е първица. Помните ли, кога Мяна за първи път я прифанаха? Кога Вълко я дръпна с него в огъня? Кога се вматорни – кога влезе в лошава възраст… онази, кога жените вече ялови стават… Ам’ добре че сега дядото ѝ болно и дума лежи – тоз срам да не вижда“, бълбукаха тихо бабите и се кръстеха.
Старецът стремително се хвърли напред и нагази в жаравата. Прекоси огъня в диагонал и обърна лицето на светока към хората. След няколко секунди се завъртя и пак нагази във въглените. Баба Мяна продължаваше унесено своя танц. Виеше се и се превиваше като лозова пръчка и току простенваше. Дядо Вълко прекръсти със стъпки огъня и най-после застана пред Дамяна. Двамата заситниха ръченица. Старецът държеше иконата на високо и по едно време започна бавно да отстъпва назад. Жената инстинктивно го последва. Щом се оказаха в средата на жаравата, двамата започнаха своя магически танц извън времето и пространството. Вълко подаваше иконата на Мяна, тя любовно я прегръщаше. По някое време той ревниво я измъкваше от ръцете ѝ, вдигаше я високо, а жената ситнеше около него умолително. Навремени приклякваше, вземаше в дланите си шепа въглени и умиваше лицето си с тях. Множеството изохкваше, но нестинарите нито чуваха, нито виждаха какво става наоколо. Мъжът милостиво подаваше пак иконата на жената и докато тя типаше, той гальовно обтриваше лицето ѝ с кърпа. По някое време хвърли кърпата върху въглените, а тя остана цяла. Василена не вярваше на очите си. Вълко взе иконата и бавно пое към ръба на жаравата. Мяна се приведе, взе кърпата, мушна я в пазухарника си и покорно тръгна след него със ситна, равна стъпка. Хорото стегна обръча и се залюля. Тъпанът ускори ритъма си и замята искри нагоре към тъмното небе. Василена стоеше досами огъня, отпуснала ръце, превърнала се самата тя в ритъм и звук. Не мислеше и не чувстваше нищо друго освен пулсирането на слънчевия сплит. Леденееше отвътре, виеше ѝ се свят. Затворила очи, тя се бе отдала изцяло на този ритъм, който в момента движеше кръвта по жилите ѝ. Не забеляза и кога дядо Вълко бе застанал пред нея. Щом отвори очи, видя лицето на Свети Константин. Стъписа се. „Не се плаши, дъще“, чу гласа на баба Злата. „Свети Костадинчо те е избрал, той ще те пази. Ей го на, пред тебе. Ходи и огъня гаси с трендафилова пръчка. Той, милинкия, знае, нозете ти ще опази. Върви, дъще, по неговата пътечка!“ Василена машинално пое иконата, прегърна я, после я вдигна високо във въздуха. Предал скъпоценния си товар, старецът рухна. Двама мъже веднага го поеха и отведоха встрани.

 

„Въъъъх“, изстена Василена и пристъпи към жаравата. „Въъъъъъъх“, извика тя по-силно. По нозете и ръцете ѝ запълзя студ. „Свети Костадине, и ти, Света Елено, дайте ми сили да продължа“, започна мислено да се моли. „В огъня да пристъпя, себе си да пречистя. Господи, Боже Господи, Ти бъди ми утеха, Ти бъди ми опора, Ти не ме изоставяй. Закриляй ме, Господи, и в хубавите дни, и в лошите дни. Винаги ме закриляй. Сто Костадине, на тебе се вричам.“ „Въъъъъъх“, изпищя за трети път. Нозете ѝ сами започнаха своя танц. Някъде наблизо Василена чуваше баба Злата да пее:

Милния Свети Костадин и Света Елена,
милна вода носят огъня да гасят…

Василена не усети кога е нагазила в жарта. Не сещаше болка, не чувстваше огън. Типаше отмерено с хладни нозе, сякаш стъпяше по острите мокри камъчета на брега на селската река. Не чуваше нищо друго освен пискливото журчене на гайдата, носовия синкоп на тъпана и гласа на баба Злата. Пристъпяше с цяло стъпало, затворила очи, самата тя превърнала се във въглен и в ритъм. Огнена топка се търкаляше в слънчевия ѝ сплит и разпръскваше искри по цялото ѝ тяло. Тя се развъртя сред огъня като листо на вятъра и затипа още по-бързо. Още по-бързо и още по-бързо… „Свети Константине, нищо не искам за себе си, нищо… Благослови тази земя и хората, които идват на нея… И пак в нея отиват.“ Така се молеше Василена, докато играеше в огъня. Когато по някое време отвори очи, видя че в жаравата са нагазили и други нестинари. Инстинктивно подаде иконата на един от тях и прибра длани към гърдите си. Пред нея ситнеше баба Злата, здраво хванала за сребристата наметка своя Свети Костадинчо. Василена тръгна след тях, ала старицата само ѝ се усмихна и поклати глава. Василена продължи упорито, но внезапно един голям въглен силно изпращя, двете фигури се пръснаха и искрите излетяха стремително нагоре в индиговата бездна на небето. Нозете ѝ стъпиха на студената земя, но тя не усети болка. Чувстваше се чиста, празна и спокойна. Беше напуснала огъня. Едва сега си даде сметка, че лицето ѝ е мокро. Не от пот. Беше плакала. Най-после бе успяла да отключи омагьосания извор на сълзите си. Това беше най-щедрият подарък, който някога беше получавала. Олюля се, но нечия мъжка десница я хвана за ръката и я хвърли във въртопа на умерения, вече по-бавен ритъм на
нестинарското хоро.
 

2703 | 09 дек 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате