Добре дошли във „Виенски апартамент”

29 дек 2012

Как би се описала? Коя е Радостина, която трябва да опознаем?

Любопитна, съзерцателна, мързелива и работохоличка едновременно – не оставам никога без нещо за вършене, но обичам сама да го избирам. Старая се да живея на едро, а да се вторачвам в детайлите само заради писането. Възприемам света откъм позитивната му страна, вярвам, че човек е способен да създаде уюта си, който е необходим на душата му.

„Роман за любовта, дома и пътя към тях.” Това е описанието на корицата на „Виенски апартамент”. Би ли добавила нещо – мястото на корицата е толкова ограничено...

Сега бих казала, че е роман и за човешкото във всеки от нас. За миговете, в които откриваме себе си, близкия човек или природата наоколо – миговете, в които се докосваме до божественото.

Когато прочетем „Виенски апартамент”, ще видим ли теб в някого от героите/героините? Има ли автобиографични елементи в романа? До колко Бианка си ти?

Писането на проза е вид шизофрения, така че аз съм във всичките си герои едновременно. И Бианка, и Филип, и слугинята в Мелк, и момчето с мастурбатора – всичко това съм аз. Автобиографично е пътуването до Виена – първият ми допир до австрийската столица ме впечатли дотолкова, че писането на „Виенски апартамент” започна там.  Що се отнася до Бианка – има съвпадения в биографиите ни, но аз исках да създам една героиня, която не страда от особени липси в живота си. Иначе излизането ѝ извън България би било лесно – ако причините са икономически или здравословни, например. Но въпросите на Бианка – в България или някъде другаде – бяха и мои въпроси преди години. Сега вече не толкова, но човек никога не знае накъде ще го поведат пътищата му. Изборът на Бианка е неин личен – финалът на романа се нуждаеше от време, за да бъде написан. И това е голямата магия – аз не знаех какво ще се случи накрая. Така че за момента, да, изборът ни с Бианка е еднакъв. И двете живеем „с хайвера си” на устието на Дунав.

„Виенски апартамент” – първи роман след много поезия. Трудно ли премина границата? Какво ти пречеше, какво ти помогна от единия жанр в другия?

Да, „многото поезия” е описана на корицата на романа, но всъщност винаги съм писала и проза, и поезия в паралел. Като казвам винаги – това са много години назад във времето и след това – дълга пауза. Мисля, че граница няма. В поезията, която пиша, ме вълнуват прозаични истории, а в прозата ме „връхлитат” поетични отклонения.

Хората като че ли по-трудно възприемат поезия, отколкото проза? Имаш ли такива наблюдения? Сега по-популярна ли си? 

Така е. В следващия си роман пиша и за това. Мисълта на човека тече в немерена реч и  е нормално прозата да е по-близка до човешкото възприемане – няма концентрирана метафоричност, няма „скокове”, които умът трябва да направи, за да възприеме текста, както е в поезията. Интересно е обаче, че прозата се купува на книга повече, а в интернет пространството поезията се чете повече, защото е по-кратка.

Не мисля, че нещо се е променило по отношение на популярността. И ако съм честна – не искам и да се променя. Писането е самотна работа, фактът, че „Виенски апартамент” се приема толкова добре, не променя нищо по отношение на това самотно занимание. Аз харесвам писането като акт, като изненада, като внезапна хрумка, която ме кара да се усмихна. Много ме вълнува обаче обратната връзка с читателя – какво за себе си е открил в текста, какво го е отегчило или развълнувало. Не мисля обаче, че популярността е от полза за искреността на връзката „автор-читател”.

Всъщност какво е за теб популярността? Не пречи ли понякога тя на самокритичността на авторите?

Иска ми се някак да разгранича двете неща – популярността на една книга и популярността на нейния автор. Бих направила много, за да може „Виенски апартамент” да достигне до повече читатели, дори и извън България. Но не изпитвам никаква потребност да бъда разпознавана по улиците или разпитвана в интервюта за мнението ми по какви ли не въпроси. Всеки човек има своя граница на компетентност и популярността може да създаде фалшивото усещане, че тази граница е много далеч. А тя да не е. Белият лист и читателят обаче са честни съдници. И тук се сещам за едно мъдро изречение от Туве Янсон: „Красива е мисълта, че човек трябва да се среща с писателя само в неговите книги.” Личният контакт и популярността – за добро или за лошо – неминуемо започват да влияят върху възприемането на написаното.

В романа има две линии – светът на действителността, в който героинята се движи, и другият свят – по-метафоричният, приказният, светът на предметите около нас, които ни говорят, бих го нарекла а ла Павич свят. Понякога имах чувството, че са писани за различни хора – по-младото ми аз май би харесало по-скоро втория, по-зрялото – първия. Защо избра да ги поставиш по този начин?

Тъй като всички сме едновременно и млади, и зрели, в крайна сметка и двете линии „работят”. И то в една посока – размисляща. Павич е мой любимец и е недостижим, защото той именно създава здрава симбиоза между реалността (в това число и историческа) и магичния свят, който може да се открие и при него, и при латиноамериканските писатели и още по-назад, в друг мой любимец – Сервантес.
А във „Виенски апартамент” линиите са по-скоро три – действителната история на Бианка, писана от „живота”, условно казано; разказите за хората, които Бианка среща по пътя си и в чиито „профили” тя проектира себе си и въпросите си в търсене на верните отговори и най-накрая идва третата линия – тази на живите предмети и приказността, които най-после пиша аз, пак условно казано. Това е един пъзел, който се събираше по време на създаването на романа и искрено се надявам да се сглоби и в съзнанието на читателя.

Първият роман винаги е предизвикателство, авторите понякога искат да кажат всичко, което са трупали в съзнанието си години наред, наведнъж. Имаше ли този проблем? Успя ли да кажеш това, което искаше?

Никога не съм вярвала, че имам силите да напиша роман. Но се случи. Явно наистина е въпрос на натрупване. Това обаче не е „книгата на живота ми”, не съм я носила дълго в себе си, не съм я сънувала и т.н. Дано не разочаровам някого. И в същото време, зад нея стои цялата ми човешка опитност до момента, така че в този пък смисъл – в текста съм цялата аз. И да, успях.


Във „Виенски апартамент” има и много еротика, секс. Защо е толкова трудно да се пише за секс? Напоследък авторите се мятат в драстични крайности в това отношение.

Наистина е трудно – не толкова да се пише за секса, колкото да се описва секса по завладяващ начин. Може да се почне от думите – важните за секса думи са или медицински термини, или вулгаризми. Като че ли по-лесно е да се използват вторите, но това срива текста с претенции за художественост. Второто нещо е отношението на автора към секса – за мен то трябва да е спокойно. Сексът между двама зрели хора е естествен като съня и храненето. Всякаква еуфория или обратното – подценяване, сриване, е невярно. И затова може да звучи фалшиво. А споменатата във въпроса драстичност е факт, но тя не е само в описанието на секса. Тя е и в описанието на човешките взаимоотношения, в думите, които героите разменят. Сякаш авторите не вярват, че ако описват нещо „нормално”, то ще се хареса, ще развълнува. И оттам се създава усещането – от филми, от книги – че действителността ни вече е екстремна в много посоки. Не мисля, че е така.

Кажи ми нещо твое любимо – любим цитат, любима фраза. Имаше ли изречение, с което се събуждаше сутрин, заспиваше вечер и просто трябваше да напишеш в романа? А някое, което би махнала, ако можеше да го напишеш отново?

Преди седмица гостувах на щанда на издателство „Жанет-45” на XXXI Софийски панаир на книгата и се шегувах с посетители, минали в този час оттам. Казвах: „Препоръчвам Ви тази книга, защото съм я чела”. И това е факт. Освен че я написах и редактирах n-пъти, накрая я прочетох и като книжно тяло. Няма начин след месеци „затишие” да не ми се иска да махна нещо или да не променя някое изречение. Това е нормално. Защото ръкописът е спрял да се променя в един момент, а аз продължавам да се променям. Ние с книгата ще се отдалечаваме все повече една от друга и не изключвам да изпаднем дори в „поколенчески конфликт” .
Мантра за писане? Не, нямам. Имам много любими фрази от „Виенски апартамент”, които и сега ме изненадват, че съм ги написала. Но всяка от тях е родена в процеса на работа, на „потъването” в текста. Когато спях, за съжаление, красивите фрази правеха същото…

Правиш ли си планове за новата година? Какво ще влезе в списъка ти за 2013?

Иска ми се следващият ми роман да види бял свят през 2013. И да бъде харесан от прочелите „Виенски апартамент”. Другото е здраве и любов във всякакъв смисъл, което искрено желая и на читателите на bg-damma.

*   *   * 

Радостина А. Ангелова е родена в София. Автор е на стихосбирките "Половината съм аз" (2003) и "Сърце на път" (2004). Печели Втория Европейски конкурс за поетична книга на английски език с ръкописа The Colours of the Old Lady. Влиза в класациите на 100-те най-креативни хайку автори в Европа за 2010 и 2011 г. Член е на международната хайку фондация (The Haiku Foundation).

2068 | 29 дек 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате