Ася Кулева: Изпитвах боязън, че несъзнателно ще повтарям и имитирам

18 дек 2012
Снимка: Ася Кулева и нейните ученици

Буквално преди дни, в рамките на Международния панаир на книгата в НДК, на книжния пазар излезе дебютният роман на Ася Кулева „Марципаненият чехъл”. Специално за BG-Damma авторката даде първото си интервю.

 

 

Представи се накратко.

Ася Кулева. Живея и работя в гр. Русе. Преподавам немски език в Математическа гимназия „Баба Тонка” и в Русенски университет „Ангел Кънчев”. С разнопосочни интереси, които оправдавам със зодията си – Близнаци.

Работиш като преподавател. Как и кога намираш време за писане? Как се роди „Марципаненият чехъл”  и колко време ти отне писането ѝ?

Трудно намирам време за писане, по-скоро то ме намира. Пиша на пресекулки, но не толкова заради хроничния недостиг на време, по-скоро не съм почитател на писането заради самото писане. Наблюдавам, осмислям, натрупвам. След това е лесно – сюжетите и героите сами ме намират. Както времето. Думите също. А и не мога да се лиша от удоволствието да вкусвам живота всеки ден. Пристрастена съм към него, признавам си.
Това бе мъчна книга. И катарзисна. Избягвам думата „трудна”, защото асоциативно я свързвам с „труд” и „работа”. Писах я дълго – повече от четири години. И сигурно щях да продължа, но съзнателно си казах „стоп”. Нека Василена си поеме дъх и да дам шанс на другите герои, които бродят като дяволи пладненици около мен. И в мен.
Мъчна книга е и защото засяга болезнени за самата мен теми, които, като всеки човек, избягвах дълго време. Имам предвид смъртта на баща ми. Всяко момиче пораства, когато изгуби баща си. Зная, ще възразиш, че връзката с майката е по-силна. И ще бъдеш права. Но това е връзка между еднакви енергии и затова е естествена и напълно обяснима – подобното се свързва с подобно (дори като хромозомен набор). И я приемаме за даденост. Докато връзката дъщеря – баща е нещо специално, някакъв мистичен съюз, който няма как да се профанизира с любимата за психоаналитиците склонност към инцест.  Друга важна тема е самотата, а тя е сложно нещо – има си предимства, но има и доста негативи. Няма как да не си зададеш въпроса: Страхът от самотата ли налага компромисите в една връзка? И къде е разделителната линия между толерантния компромис и безгръбначното малодушие? Ако ти кажа, че съм намерила отговорите, ще излъжа.

Има ли реални прототипи на образите? Доколко образът на Василена може да се асоциира с теб?

Някои от тях – да. Но трябва да призная, че по-голямата част са множествени образи. Те са като баничките от многолистно тесто, с които обичам да експериментирам – различна плънка, различен аромат, различен вкус, различна форма, различна украса... И докато приготвяш няколко с ванилов крем, току-виж между листата се е мушнало зрънце чер пипер или  листче сух джоджен. Хапнеш ли такава баничка, сетивата ти са поразени.
Василена е част от мен най-малкото заради въпросите, които задава вместо мен. Доколко нейните преживявания са и мои, ще запазя в тайна. Само ще вметна, че в скрина имам една кутийка с чифт обеци с изумруди... „Останалото е мълчание.” 

Книгата ти очарова с умелото смесване на съвременност и фолклор. Особено любопитни са магиите за любов и ритуалите за прошка. В днешно време, когато фолклорът е все по-забравен, откъде научи всичките тези истории, магии, наричания...

Чета за всякакви естествени магии–магарии и наричания. Фолклорът ни е бездънен кладенец в това отношение. Обичам и да си говоря на тази тема с възрастните хора. Тръгне ли разговорът, започват да разказват за своя опит, после се присещат за чутото от техните баби и дядовци и така се разплитат и заплитат всякакви истории с мистичен и житейски привкус. Магиите за смърт и сатанистите ме плашат, избягвам ги.

Сред океана от истории, които разказваш, имаш ли си любима?

Не зная, трудно ми е да избера само една. По-скоро всички.

Качествата на романа са безспорни, а в същото време дебютът ти идва сравнително късно. Как си се учила на художествено писане? Понеже си филолог, връзката ти с литературата е и професионална. В този смисъл можеш ли да определиш от кои автори си най-силно повлияна?

Да, така е, дебют след 50 сигурно звучи смешно. Дълго време писах книгата и още толкова време търсих издател – поради същата причина. Благодарна съм на г-жа Божана Апостолова и издателство „Жанет 45”, че решиха да рискуват с издаването на моя текст.
В началото, след завършване на филологиите, се насочих към литературната критика. Интересите ми се конкретизираха върху руската литература на ХХ век, която тогава се наричаше „съветска литература”. После, знаеш, перестойка, демокрация и в България, разпад на СССР... И така „руско” (и „съветско”) стана мръсна дума и тотално отрекохме дори и достиженията на руската култура. За нас, българите, няма средно положение – обсебени сме от крайностите. Комплексът на малкия народ, уви.
Не съм посещавала курсове за креативно писане, ако това имаш предвид. Затова пък имам страхотни учители от световната класика. Което е предимство, но и недостатък. Наскоро си зададох същия въпрос – за късния дебют. И донякъде намерих отговора. През всичките тези години ме спираше да пиша именно пълнокръвното общуване със значимите автори. Изпитвах боязън, че несъзнателно ще повтарям и имитирам. Така че едва сега се осмелих да се осмеля 
От кои автори съм най-силно повлияна? Труден въпрос, на който ще отговоря така: Мъжът на моя живот е Булгаков, Михаил Афанасиевич, и то най-вече с „Майстора и Маргарита”, а Жената е Исабел Алиенде. (Моите почитания, доня Исабел, невероятна сте!)

Романът завършва с отворен финал. Мислиш ли за продължение?

Може би. Ако Василена настоява... Ще видим.

Следиш ли отблизо процесите в българската литература напоследък? Има ли автори, които ти правят впечатление?

По-скоро хаотично. Допада ми оживлението напоследък. И има автори, които ме заинтригуваха. Последно четох „Джобна енцикопедия на мистериите”  на Милен Русков и „Къщата на клоуните” на Галин Никифоров.

Разкажи повече за работата си с учениците в кръжока по творческо писане.

Забавно е. Събираме се всяка събота. Тази година сме амбицирани да направим филм със заглавие „86 400 секунди”. Пишем сценария и паралелно с това работим със сториборд, защото идеите бликат толкова интензивно, че изпреварват думите и изреченията. Ателието се нарича „Какво би станало, ако...” Симултантна драматургия. Креативно писане и спонтанна импровизация” и е част от програма „УСПЕХ”  за извънкласните дейности.  Сега ще попиташ какво общо имам с театъра, предполагам. Това е дълга тема за една моя авантюра, която започна на шега преди 15 години, когато поведох четата на ученическия драмсъстав. И всяка година нова постановка с автори като М. Булгаков (разбира се!), И. Алиенде (пак разбира се!), Маркес, Шукшин, Н. Йорданов, И. Радоев, М. Фриш, Я. Добрева...  Говоря за представление с продължителност час и половина, със съответния мизансцен, декор и реквизит, за няколкомесечни репетиции със състав от около 20-25 ученици. И най-вече за изграждане на екип, който всяка година се променя заради завършващите абитуриенти. А това може би е най-трудното – екипността, защото ние, българите, сме си малко или много вълчета, които все оцеляват. И докато ние все оцеляваме, другите се развиват.
Но да се върна към нашето творческо ателие. Занимаваме се с интерактивен театър и интерактивни арт-техники, развиваме сетивността и въображението с теми като „Какъв е вкусът на зимата”, учим се да колажираме и структурираме  колективен текст и какво ли не. Тук не съм учител, а само модератор. Давам си сметка каква щастливка съм, че работя с такива хора – млади, умни, чувствителни и будни. И те не са малко. Не казвам, че е лесно. Неслучайно психолозите ги наричат „паралелно поколение”, което расте някак до нас, покрай нас. Понякога като че говорим на различни езици, вълнуват ни различни неща, браним се по различен начин, когато ни наранят. Но това не е толкова важно. По-важното е да търсим път едни към други всеки ден, всеки час, всяка минута, за да обитаваме един свят и една реалност. И ние го търсим. Обичам да общувам с учениците. Имам какво да  науча от тях. И уча. Продължавам да уча. Заедно замесваме тестото, заедно го разточваме и заедно печем, а какви сладки стават, бедна ти е фантазията
 

2251 | 18 дек 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате