И Леда Милева ни напусна... Поклон!

05 фев 2013

На 5 февруари 2013 г., на рождения си ден, си отиде една от най-българските поетеси. Леда Милева.

Не знам дали децата ни знаят добре коя е Леда Милева, разбираемо е, но българите на така наречената „средна възраст” и поне 2 поколения преди тях няма как да не са припявали „Зайченцето бяло” и рецитирали десетките други стихове, гатанки и детски поеми, сътворени от нея. Всъщност, тя ни остави повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси. Дъщерята на Гео Милев се радваше на човешко и творческо дълголетие и не спря да пише почти до последно.

Отвъд всякакви политически, идейни, професионални и дори интелектуални пристрастия и мнения за нея, е добре да си я спомним като човек, обичащ и усещащ децата, човек, който живя във и над времето си и остави след себе си нещо. Човек, който живя достойно и истински.

За „Зайченцето бяло” Леда разказва в едно свое интервю отпреди години, че го е написала съвсем случайно, „на коляно”, докато е била технически редактор на педагогическото списание „Първи стъпки”. Не е очаквала то да стане толкова популярно и дълголетно.

През годините Леда Милева расте като преводач, редактор, писател, заема различни постове в медии и организации, но няма да се спирам на това – в интернет е пълно с биографични справки, мнения и етикети - възторжени или критикуващи...

Тя обаче не се отказва от детската литература и проблемите, свързани с младите хора. Проблеми като неграмотността, чалга културата, придобиваща тревожна популярност сред младежите и девойките, все по-малкото книги в живота ни…

Споделям една от любимите ми нейни приказки.

 

Синя Приказка

Повя южнякът.
Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
- Всичко хубаво е златно! - рече то. - Златно е и житното зрънце, златно е и ясното слънце, златно и аз съм, макар че... името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
- Не знам. Никой не ми е казвал...
Вечерта дойде една мравка:
- Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува.
Но синьото цвете прошепна:
- При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока - и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока - и реката бе синя. Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето - и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
- Довиждане, Мравке!
- Довиждане, Незабравке!
И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и все по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
- Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
- Няма го - отвърна Незабравката. - То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!... Виж, стеблото му само остана до моето рамо - една клечица суха...
- Няма да те оставя самичка! - каза мравката. - Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища като малки сини приказки. Искаш ли?
- Как да не искам!
И синята незабравка погали с листенца своята приятелка - умната мравка.

 

Поклон!

2743 | 05 фев 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате