Българско хайку от Франция

18 окт 2012
Снимка: Издателство "Сиела"

Листа по реката
аз съм Алиса
в страната на есента.

 


Почти всеки мой ден започва с поздрав от една жена, която е на няколко хиляди километра разстояние оттук.


Нашата пейка
ние остаряваме
нея я пребоядисват...


Тя обича да пише хайку и не само. Представям ви Христина Панджаридис.

Първо – коя си ти? Къде беше преди пет години? Как се виждаш след още пет?

- Коя съм аз? Едно пораснало дете /и не се спирам – раста си ден и нощ!/, което още вярва в чудеса, чака ги и ги предизвиква, ако се забавят. Дойдох във Франция заради любимия мъж, но с времето в мен се откри раната на носталгията. С каквото й да я превързваш, с каквито и медикаменти да я лекуваш по три пъти на ден... нелечимо е! Може би и за да „избода“ очите на носталгията си припомних, че някога пишех стихове и разкази. Зачовърках раната, всеки ден въртях, натисках, дълбаех. И сега побеждавам тъгата и си „рисувам“ вежди. Преди три години, есен беше, след прочитане на хайку от Петър Чухов, приятелче отпреди студентските години, прописах хайку. Опитвам се да редя тези странно-красиви тристишия и все повече ми се услажда! В краткостта понякога се заключва мъдростта на цял преживян ден. Напоследък се опитвам да бъда по-трезвомислеща. Оптимистка, но разумна оптимистка. Как се виждам пет години напред? По-търпелива към дразнещите ме битовизми, по-философски настроена, по-организирана и по-влюбена! В щастлив съюз с поезията и непризнатите ми досега разкази!

Как и защо написа „Ярост“?

- „Ярост“ е книга, изляла се бързо, с доста жар и гняв. Писана на четири ръце. Трудно е да се твори с чифт мъжки и чифт женски ръце. Но е неповторимо! Струва си преживяването. Макар и да не се бутам да го повтарям. Митко /Димитър Стоянов/ започна романа като жест на обич и предизвиквайки ме да си докажа, че не е невъзможно да се създаде роман. Дотогава все повтарях, че разказ мога да напиша, но не и роман. Жанрът ме плашеше.

Върху какво работиш в момента?

- Харесвам дните, в които се раждат поне десетина реда – било хайку, стихотворение, кратък разказ. Писането ми дава вътрешна свобода, изтласквайки от мен бушуващите, премълчани настроения. Писането е живата вода, чрез която наистина оживявам! Изразяването чрез думите ми помага да оцелея, да се опозная. Напоследък открих ново свое пристрастие – рецензиите за прочетени книги. Удоволствам се да кажа на глас, да приобщя повече хора към хубавите български книги. Има ги! Започнах с рецензия за романа на Андрея Илиев „Сбогом, Агата Кристи“ и се отприщи в мен тази страст... Да видим дали ще се смиря в близките месеци. Последно написах за новелите на Златко Ангелов „Еротични спомени“.

Публикуваш доста в българските медии. Едва ли го правиш заради хонорарите. Какво те кара да искаш да продължаваш да присъстваш в българското литературно пространство?

- Ами аз съм си българче! Пиша и мисля на български и съвсем естествено търся да изговоря някъде поезията и прозата, която бълбука в мен. Физически съм на почти две хиляди километри от България, но духовно, сърдечно съм там. Благодарна съм на Дарин Ангеловски, който прочел разказа ми „Сто майки и сто бащи“ и ме потърси. Поиска да го преведе на македонски език. В септемврийския брой на международното интернет списание Блесок разказът се публикува в превод на македонски и на английски език.

Какво четеш? Нещо, което те е впечатлило напоследък – и в положителен, и в отрицателен смисъл.

- Чета всеки ден. Денят ми омайващо завършва с книга. Моето безотказно приспивателно! Имам моменти, в които нямам нови книги и препрочитам. Отказвам да говоря за отрицателни емоции при книгите, защото винаги търся положителното, градивното в творбите. Ако съм разочарована... отдавам го на своята настройка, вкусове, очаквания. Очарована съм от „Еротични спомени“ на Златко Ангелов! Добавям Мартин Ралчевски с „30 паунда“, поетичната книга на Виолета Христова „...Каза тя. И слезе от небето“.

Какво е мнението ти за нивото на съвременната френска литература?

- Не съм познавач, защото трудно чета на френски. Нивото ми не позволява да се насладя на нюансите. С упоритост и инат прочетох две книги на Марк Леви, за да си обясня успеха му, но не станах негова почитателка. Може би, ако книгите бяха на български език, щях да бъда удовлетворена. Миналата година специално си купих на български последния роман на нашумялата Анна Гавалда „Един подарен ден“ и разбрах наяве твърдението, че френската и българската четяща публика са различни. Просто това не беше моята книга. Чета и пиеси.  Ерик-Еманюел Шмит. Той и неговите „Енигматични вариации“ и „Хотел между тоя и оня свят“ ми правят редовно компания. Пиесите му са моите „домашни“ любимци! Виж, Амели Нотомб – специална е! Стилът й е лек и забавен и неочаквано потъваш.

Като стана дума за дами... Какво мислиш за прочутия френски стил? Казват, че французойките притежават нещо, което ги отличава от другите жени, някаква вътрешна увереност в женствеността им... Твоето мнение?

- Забелязах самочувствието на французойките! Те ходят и дърветата падат в краката им. А жените над средна възраст в Елзас, където живеем, са с прически, изгладени цветни панталони, гримирани. Направо вървящи цветя! Възхищавам им се! Понякога си казвам, че не напразно съм тук. Една от задачите ми е да прихвана поне малко от излъчването им и да вдигна високо главата си.

Има ли според теб и българката някаква подобна отличителна черта?

- Не съм социолог и нямам право, нито отговорност да тегля чертата и да твърдя каква е българската жена. Ала от собствени наблюдения, от взимане – даване с мои приятелки, познати, минали през живота ми, забелязах колко се съмняваме в качествата си и как сме гладни за внимание и за комплименти, за окуражаващи думи. Липсва ни и самочувствие, увереност, че сме намерили точно нашето място. Сякаш непрекъснато сме върху някаква везна и равновесието ни се изплъзва.

Има ли жена, независимо дали писател или не, която те вдъхновява по някакъв начин? Непрекъснато говорим за мъже – герои, творци, лидери... За кои жени би трябвало да говорим по този начин?

- В отделни периоди на питането си дали да пиша или да не пиша, бива ли ме, или греша, като се втурвам да дращя по листа, ме подкрепяха с ежедневните си имейли писателките Керана Ангелова и Неда Антонова. Задължена и благодарна съм им! Преди две години задочно се запознах с българската преводачка Жанета Масперо. Тя прочете мои разкази и започна да ги превежда на френски език. Намери и издателство от Лион, което беше решило да ги издаде. Но... Жанета отиде на небето и ми остана само спомена и добротата на една българка, която не знам дори как изглежда, но я чувствам близка. Стефка Стойчева – потърсете тази жена! Тя е почти сляпа, но преподава на други с нейната съдба компютърна и брайлова грамотност в Пловдив. Всеотдайна и щедра, отворена и несломима. Моята сестра Елена! Към 19 часа българско време я търся по телефона и си правим разбор на деня и на вълненията. Страхотно е да си имаш сестричка на разположение! Галина Кириллова – една забавна и с неуморно чувство за хумор преводачка от/на български, чаровница от Санкт-Петербург. Беше превела мой разказ на руски език и се запознахме чрез имейли. Пишем си и се смеем. Наричам я Галюшка! Чудя й се какво пие, какво яде, та не се спря да ме гали и побутва с думи и истории от битието си! На нея пращам първо своите хайку. Отдала се е на рисуването и ми праща игриви котки, които са балерини, пият кафе и мечтаят да срещнат интересни познавачи на изкуството. Такива борбени и необикновени жени ме зареждат с хъс и мечтания!


Есенен дъжд
измиваш си ръцете
от летния пясък.

 

2032 | 18 окт 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате