По пътя на пулсиращата светлина

17 юли 2013

Има хора, чийто живот ни кара да мечтаем. Те сбъдват не само своите, но и нашите мечти. Хора, които се посвещават на пътешествия, на търсене на нови приключения и гонене на вятъра... Такава е и Бела Бенова, която, ако трябва да сме точни, не гони вятъра, а пулсиращата светлина.

Ето за какво си поговорихме с нея:

Пътешественичка, писателка или фотографка, как определяш себе си?

– Аз съм три пъти инженер по образование, завинаги фотограф по призвание, бохем и пътешественик по природа, обичам да пиша, а още повече – да чета! Времето си инвестирам в пътувания с цел: морски фарове, ветроходство, гмуркане, велосипед и други спортове, дегустации на шоколади, фотография, чужди езици, запознанства и нови приятели. 

„По пътя на пулсиращата светлина” е първата ти книга за първото ти голямо пътуване...

– Това е разказ за най-голямото пътуване в живота ми, пътешествието, разкрило ми правилната посока, която и досега следвам. Петстотин километра приключения, изненади, приятели, обич и неугасваща светлина. Фаровете са детската ми страст, символ на правилния път сред стихиите, красиви знаци на границата между Земята и Морето, вълшебните места, светещи по картата на идеята ми.
Това е описание на двата месеца по крайбрежието на Черно море, от фар на фар, във висините при светлината, по изнурителните летни пътища, сред жежкото дихание на природата, в шепата на безкрайния морски лазур – низ от приключения, споделени с приятелите, които караха редом с мен през цялата брегова линия на родината ни.
Сега познавам всеки плаж от Дуранкулак до Резово, видяла съм всяка навигационна светлина по брега на България, под гумите на велосипеда ми преминаха шосета, пътеки, коловози, полета, просеки и неотбелязани на никоя карта трасета.


Днес, 10 000 километра по-късно, съм все по-сигурна, че това първо велосипедно пътешествие бе решаващото, определящото, истинското, без което нямаше да ги има десетките последвали. Защото най-важното е да тръгнеш!

Това не е просто албум със снимки, а изключително интересна, богата на факти и преживявания история, която ни поднасяш невероятно поетично. Как успя да комбинираш всичко това?

– Всичко се сглоби само около желанието ми всеки да може да съпреживее с мен цялото пътешествие, започвайки от семейството ми, близките, които следят с интерес преживелиците и идеите ми, приятелите, които не можаха да се включат, също и всички хора, които обичат морето, пътуванията, приключенията. Имах стотици снимки, записи на интервюта с фаропазачите и нахвърляни бележки и впечатления, бях написала няколко материала, излезли в печата, така че събрах всичко и го омешах хубаво, като сладкиш без рецепта – тук на око, там на вкус, останалото на интуиция, докато се получи книгата.

Защо “По пътя на пулсиращата светлина”?

– Защото и буквално и метафорично събира всичко преживяно и описано.

Като изключим чисто реалното значение по пътя на фаровете, каква е светлината, която търсиш?

– Новото, непознатото, изненадата – в света, в хората, в себе си, във взаимодействието на тези три елемента. Търся най-правилния начин за преживяване на нещата, който да съзидава в мен вдъхновение, импулс, чрез които да пресъздам изпитаното от мен, така че и другите да могат да го почувстват и в тях това опосредствано изживяване да създаде техните собствени прояви на творчество и да ги кара да го споделят нататък.

Спомняш ли си откога е тази твоя любов към фаровете?

– Като дете в родния ми дом във Варна, на терасата на осмия етаж, вечер, преди да си лягам, с дядо гледахме как светва фарът на Галата. Тогава трябва да е започнало всичко...

Как ти хрумна да обиколиш всички фарове по българското Черноморие?

– Съвсем случайно, мислейки си с копнеж за предстоящата лятна ваканция след края на докторантския ми стаж във Франция, визуализирайки в главата си кадри от любимите места във Варна, образът на фара на вълнолома се повтори, потрети, натрапи се до степен да се зачудя защо все този фар и тогава се заредиха спомени кои и къде са другите фарове, които съм виждала по нашите брегове и докато се усетя – бях планирала да ги посетя и заснема всичките!

Тази страст само към българските или към фаровете по принцип е?

– О, навсякъде, където отида – случайно или планирано – винаги се старая да видя поне един фар. Велопътешествията след България бяха в Румъния, Гърция, Черна гора, Хърватска, Словения, Турция, Италия. Доста обикалях фарове из Ирландия, посещавала съм в Шотландия, Испания, Гибралтар, Тунис, Египет, Малта, Португалия, Франция, Бразилия, Колумбия, доста от Карибските острови...

Какво е за теб велосипедът – най-приятното средство за придвижване, верен приятел, част от теб?

– И трите! Също – идеалният начин да поддържам форма, има оптималната скорост за посещаване и разглеждане на местата, през които преминавам. И нещо, което ме променя, променя статута ми пред околните и в собствените ми очи – слага ми етикет „спортист”, „пътешественик”, „приключенец”, и ми налага да съм съответна на този етикет. Велосипедът е най-верният приятел, неотменим спътник, незаменима гледна точка – с опияняващата скорост, свободата да избираш пътя, създаването на движение.

Казваш, че най-важното е да тръгнеш. Какво кара повечето хора никога да не тръгнат по своя път на светлината?

– Мързел. Страх. Умора. Рутината. Леснината на приетото статукво. А неща като: нямам пари, имам работа, грижа се за семейство, са само удобните извинения. Всеки МОЖЕ да тръгне. Надявам се тази книга да накара повече хора да го направят. Да им покаже, че всъщност е лесно. Всичко след първата крачка.

В книгата си говориш също и за Съдбата, с главно „С“. Това, че си имала сериозна катастрофа с колело точно преди началото на това пътуване, не ти ли се стори като знак да не тръгваш?

– Странно, катастрофата по-скоро я възприемам като изпитание на волята ми да тръгна, като знак, че решението е правилно, затова ми се струпват още пречки – да го узаконят, да го потвърдят. Катастрофата, за щастие, не бе с прекалено сериозни последици, успях да се възстановя и все пак да направя пътешествието. Мисля, че този инцидент наистина определи живота ми впоследствие – едва тогава УСЕТИХ физически колко ефимерен е той. И започнах да го употребявам по по-добър начин. Все още има много какво да се подобрява, разбира се, така че не спирам. Съдбата винаги е с главно „С“, както и Случайността. Защото нищо не е случайно, събитията ни се случват, за да разберем нещо, да се научим на нещо, да извършим нещо.


Как предпочиташ да пътуваш – сама или с приятели? Колко широкоскроен трябва да е човек, за да може да прекара с група приятели два-три месеца по пътищата? Или, когато си по пътя и с истински приятели, е много по-лесно?

– С приятели! Особено на велопътешествията. И с непознати хора – изключително интересно е как индивидите се сработват. Не по-малко интересно също е и как НЕ СЕ сработват. Ако е чисто фотографско пътуване – по-комфортно ми е сама. Не е задължително да си широкоскроен, трябва да има уважение, дори и да няма разбиране на другия. Това е неминуемото условие, ако то е изпълнено, винаги ще има пресечни точки на взаимен интерес и забранени зони, това е най-естественото. А когато си по пътя с истински приятели, разкошното е, че дори неприятностите могат да се обърнат на смях и повод за забавление, съпричастността прави от всяко премеждие истинско Приключение!

За такова дълго пътуване, само с палатка и велосипед, със сигурност си се сблъскала с трудности. Кое беше най-голямото препятствие за теб?

– На първото пътешествие най-голямото препятствие беше липсата на опит: дотогава имах само две нощи на палатка и никога не бях живяла така битнически, нито бях карала колело извън града. Всъщност трудността беше да не се изложа пред приятелите си, стараех се да изглеждам уверена, смела, спокойна и наясно във всяка ситуация, докато си дадох сметка, че постигайки това, съм придобила най-ценния си опит: качествата на човек не са зададени абсолютни стойности – те са динамични и от самия него зависи кои кога ще се проявяват и доминират.

А най-хубавият момент?

– Най-хубавият момент? Страница 277, до 279. Там е!

Фаровете не са ли военни обекти? Не беше ли опасно да ги посещаваш?

– Имах официално разрешение от Министерство на отбраната, в отговор на подадената по-рано писмена молба за посещаването на всички български фарове, така че визитите ми бяха планирани. В противен случай, ако човек реши просто да се прехвърля през огради и да прави снимки, дежурните са в правото си, а и това им е задължение, да го задържат като нарушител.

Докато пишех предварителните въпроси за интервюто, Word все искаше да ми поправя думата “фарове” на “барове”... ти нещо да имаш да кажеш по този въпрос?

– Ха-ха-ха, разбира се! Едва половин година след пътешествието се случи да съм два месеца командировка в Дъблин. Всеки петък, в 4 следобед, се изстрелвах от офиса да обикалям фарове някъде из Ирландия и се прибирах с последните възможни превозни средства за новата си работна седмица. Често единственото хапване за деня беше порция риба, или каквото и да е друго с морски произход, в някой местен бар, докато на по пинт бира събирах информация как да стигна до близкия фар или чакам превоз. За невероятните случки, срещи и приключения в Ирландия скоро ще разкажа в следваща книга, заглавието се роди още тогава: Барове, фарове и морски дарове.

Представяния на книгата-албум „По пътя на пулсиращата светлина”

София
- 24 юли (сряда) 20:00 ч. The WRONG Bar (ул. „Шейново“ 18);
- 25 юли (четвъртък) 20:00 ч. Paper Cake (ул. „Раковски“ 122);

Варна
- 15 август (четвъртък), Музей за история на Варна, ул. „8 ноември“ 3, в рамките на честванията на Деня на Варна;
- 21 август от 19 часа, Музей за история на Варна, ул. „8 ноември“ 3 в рамките на ежегодния Фестивал за детско и младежко творчество „Пътуване към миналото“, организиран в Регионален Исторически Музей – Варна и Студио „ПАЛАС“.

1876 | 17 юли 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате