За „Портретът на Дориан Грей“, изкуството, музата и копнежа към вечното

22 сеп 2013

Художествената литература ме поглъща често до степен, от която връщането към реалността се оказва сложен и неплавен процес. Всъщност, един от най-важните критерии за това дали ще приема дадена книга за добра, е дали е изграден такъв мост – между художествената действителност и моя живот. А в случая с „Портретът на Дориан Грей” за няколко дни ми се струваше, че от такъв няма нужда, тъй като сякаш колосална сила бе придърпала двата бряга един до друг на разстояние, което можех да прекрачвам в едната и в другата посока, колкото често поискам. В духа на емблематичното заглавие на Оскар Уайлд уместно е тази сила да бъде наричана Съдба. Иначе – съвкупност от възприятията ни за причина и следствие, за усещането, че даден момент е ключов за посоката на  житейския ни път – като крайъгълен камък. Доброто изкуство има свойството да засилва тези усещания.

Както самият Уайлд казва още във встъпителните думи към книгата, „изкуството отразява този, който го възприема, а не живота”. Добре отбелязано, тъй като сме склонни да не обръщаме внимание на този факт и да търсим грешки в художествените произведения, да ги оспорваме, сякаш имаме нужда да се защитим от опита им да разголят същността ни. Да ги наметнем с непрозрачен плат. А чия същност е под атака – нашата, на тогавашното общество, на сегашното общество, на всички общества, само на горкия Дориан (едва ли)? Авторът е достигнал болезнено дълбоко, призовал е във физически облик още една сила – Съвестта и накрая (или предварително) елегантно се е измъкнал с думите със следния смисъл: „работата на твореца не е да дава отговори, а да задава въпроси”. Е, чудесна работа е свършил, именно множеството ценни и изящно зададени въпроси е това, което оправдава големите ми очаквания към тази творба.

Как стигнах до нея?

Следвайки широката диря от метапроизведения или просто дискусии, обсъждащи Дориан Грей. Практически знаех само няколко основни неща за героя и сюжета – Дориан бил външно толкова красив, че това му давало някаква власт над околните. Картината му поемала бремето на остаряването, а той запазвал своята младост, въпреки изминаващите десетилетия (всъщност, очаквах може би векове и смяна на културни епохи). И това било в основата на възхода и падението му. Отдаден на тотален хедонизъм, нанесъл някакви непоправими щети. Толкова. Може би очаквах нещо по-епично, по-глобална трагедия. Може би съм повлиян твърде много от стила на Онова-място-за-правене-на-филми-което-няма-да-спомена, от съвременните романи, от масовата култура, изпълнена с екшън, зрелища... В това отношение книгата може и да разочарова. Все пак е малък по обем роман и акцентът в него са философските размисли и разговори.

Изключителните качества на текста от моята гледна точка се дължат на способността на автора да провокира. Агент на тази провокация и адвокат на хедонизма се явява Лорд Хенри Уотън – най-интересният от трите важни персонажи (другите са самият Дориан и художникът Базил Холуърт). Най-изкусен оратор и достатъчно харизматичен, за да тласне нещата по дяволите, без самият той да загуби нечие приятелство или благоразположение.

И докато този малък дявол с приказките си обсебва съзнанието на мистър Грей, портретистът Базил занимава моя ум с драмата си. Открил е в Дориан Грей перфектния модел и нещо повече – музата на своя живот. Не първата, но тази, с която всичко се случва прекрасно и като от само себе си, а без нея не може да продължи да работи. В момента, в който създава перфектния портрет, знае, че не може да направи нещо по-добро, че не може да го покаже на публиката и че повече не може да понесе да работи с красивия младеж... Повече от книгата няма да издавам, надявам се и досега да не съм казал твърде много. Старая се да предам по-скоро своето отношение.

...

Това е! Готово! Получи се! Можем да си ходим.

Три дни след прочитане на книгата произнасям тези думи след поредното щракване на затвора. Вероятно често ги чувате, когато в някой филм са вплетени сцени от някоя фотосесия. Но аз не помня преди да съм действал по този начин на практика. Не мога да кажа, че съм доволен изцяло, че съм постигнал най-добрия възможен резултат, че нещата са протекли, както си ги представям. Ако казвам достатъчно, то е защото не мога да очаквам някой да седи пред обектива безкрайно. А безкрайно обикновено ми е нужно, за да съм спокоен. Разбира се, че винаги може по-добре. Че имам желание да изцеждам всяка възможност до последно. Но в онзи момент нямам нужда от повече, няма смисъл и да чакам отново куп дреболии да се наредят така добре, както тогава. Знам го в един миг.

Търпеливата млада дама, която не се е и старала да влиза специално в ролята на модел (а аз не бих поискал това), тъкмо е обърнала поглед насам, първите лъчи на слънцето са огрели нейното лице, без да хвърлят твърде груба сянка, тя се е усмихнала леко и излъчва спокойствие, топлите тонове на нейния шал и коса преливат плавно към фона. Като при Мона Лиза. Дори перспективата на кадъра е подобна, само дето вместо планини, които се издигат на заден план, имаме лодките в малкото пристанище, над което ние се извисяваме от скалата. Вероятно илюзията ще се разсее при директно сравнение, но асоциацията се набива в главата ми и досега не я напуска. Вероятно това не е най-добрата снимка, която съм направил на това момиче, но въздействието върху мен самия е несравнимо. А много рядко мога да кажа, че мой кадър ми въздейства – обикновено аз съм подлог в синтактичните отношения между мен и работата ми. Сега е обратното.

Сигурно заради влиянието на книгата, от което не съм се отърсил още. Сигурно ми доставя някакво удоволствие да се вживея за миг в ролята на Базил и сам търся допирните точки с неговото преживяване. Не бих показал самата снимка с охота, всъщност. Което също е нетипично за мен. Но тук разкривам само някои детайли, залепени повторно върху части от фона. Иначе осъзнавам и тяхното несъвършенство, виждам красотата и в несъвършенството на момента – стойката е леко свита и загърната в горнище с качулка, цветът му е близко до бялото и отразява малко повече светлина, кичурите са в чуден безпорядък – точно така трябва да изглежда човек в хладното утро, след като е спал на открито.

Но в онзи миг вече знам много неща. Колко много жизненост се крие в този покой. Колко много енергия успява тя да предаде и на мен, без дори да се опитва. Как в следващите няколко дни ще ми действа като муза – това вече съм го признал пред нея и пред себе си на глас. Как след още няколко дни всичко това ще е свършило – знаете какво казват за музата – идва и си отива. Знам и как ще ми се иска това състояние да бе продължило вечно.

А нещо добро излязло ли е от копнежа по вечността? Не казвам, че не е. Само задавам въпрос и ви моля да не го затваряте.

1167 | 22 сеп 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате