За „Вино от глухарчета“ и летните спомени

22 окт 2013
Снимка: Манол Дончев

Да помислим за малките чудеса. Те са навсякъде и само чакат да бъдат разпознати, да им бъде повярвано, да зарадват някого. Могат да бъдат случки, срещи, запознанства, спомени, някакви стимули за сетивата, но за да ги възприемаме като такива, трябва да са невероятни или поне малко изключителни. Кой друг, освен съзнанието ни, ги призовава? Първият ми пример е грубоват и сякаш изкуствен, но все пак истински и не по-вероятен от скромно чудо.

Ето, дори докато търсех начин да илюстрирам този текст, планиран преди около месец, обстоятелствата решиха да се наредят като по поръчка – млада посетителка на изложбената галерия, в която вървях, стискаше глухарче в ръка. А тъкмо това търсех и затова я последвах в тълпата, докато не успея да заснема това глухарче, без да се натрапвам и когато най-сетне имах този шанс, тя вече държеше чаша с бяло вино или шампанско до него. Това бе смайващо съвпадение – случи се броени дни, след като бях прочел книгата „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри и броени дни преди края на лятото. Избрах към тази перфектна основа за колаж да добавя един от любимите си дни под формата на друга снимка и така, също като дядо Споулдинг, бях запечатал за когато ми потрябва 44-ия ден на най-обичания от децата и старците сезон.

Тази книга е за магията на лятото. За онези малки чудеса и за хората, които като дванадесетгодишния Дъглас Споулдинг са достатъчно чувствителни, за да ги забележат и да живеят във вълшебен свят, построен от такива. Всяка дреболия, погледната под лупа, може да е удивително красива. Дъхът на тревата, лепкавият сок на горските плодове, драскотините по голите крайници, синините, новите гуменки, топлите вечери на верандата, сладоледът по пладне.

Книгата е също за хармонията с природата и с човещината. За движението, енергията на децата и свръхестетвените умения на възрастните. За вълненията на жителите на провинциално градче в щата Илиноис от 1928 г., както и за много други места в различни епохи. За опита. За навика. За живота.

Дори и за горчивия опит, за житейските драми, за тъгата и болката от сбогуването с приятели, загубата на близки хора, безвъзвратно отминаващите мигове и това, което повече няма да се случи. Замисляме се за нещата, които продължават да съществуват, но не се знае докога. Всъщност книгата ми се стори една от най-тъжните, които помня. Думите на автора непрекъснато успяваха да предизвикат силни емоции и докато четях, спирах се, за да упрекна мислено Бредбъри за бруталното нахлуване в душата на читателя. А всъщност за това именно заслужава да получи признание.

На всяка страница можех да открия себе си или по-скоро не можех да се избегна. Да си спомня и да преживея отново части от своя живот, да ги погледна наново и да ги оценя по, може би, нов начин. Или просто да им се насладя, все едно съм отпил от запазената реколта.

Направили ли сте вече това пътуване?

1434 | 22 окт 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате