Патрисия Каас: „Пея така, както говоря”

23 юни 2013

Понеже в днешно време всеки журналист го проверяват дали има лични интереси да напише дадена статия, дали не е пристрастен към човека, за когото говори, е най-добре да си призная веднага – обичам Патрисия Каас! Обожавам Патрисия Каас! Научих френски по нейните думи, събрах знания за живота от текстовете ѝ, натрупах опит за любовта от и най-вече на фона на нейните песни. Затова, ако ви се струвам прекалено емоционална в този текст, просто приемете, че не съм добра журналистка и не мога да остана неутрална, когато говоря за нея. За Патрисия Каас!

Пресконференцията е само часове преди концерта на Каас. Поводът е самият концерт, но и представяне на автобиографичната ѝ книга „Сянката на гласа ми”, в която изпълнителката разкрива дори до болка искрено живота си.
Патрисия влиза в малката зала съвсем небрежно. И нямам предвид небрежно облечена, защото тази жена изглежда винаги уникално, тя просто има осанка. Но искам да кажа – не заобиколена с охрана, не с тъмни очила или с превзета походка. Напротив – като жена, която отива на среща с приятелки – красива, земна, слънчева. Маха нежно на журналистите, поздравява ги с една усмивка и едно „Bonjour” и нарежда нещо на кучето си, което неизменно я следва по петите. Бялата болонка съвестно минава между редовете и подушва журналистите. Някои са с привилегии и дори получават по едно облизване. Правилно – всичко трябва да се провери старателно!

Каас се обръща към медиите и директно започва:
– Много съм доволна да съм тук. Идвам в България за втори път. Първият ми концерт беше преди около четири години. Този път представям спектакъл, който отдава почит на Едит Пиаф по случай 50-годишнината от смъртта ѝ. Исках не просто да направя, както се казва „copy-paste” на Пиаф, а да отдам почит по свой собствен начин, да създам един съвременен спектакъл в нейна чест. Защото това за мен е преди всичко спектакъл.
Чрез него отдавам почит на песните, които всички ние познаваме, но също така и на творчеството, което не е толкова популярно. Когато проучвах репертоара на Пиаф, открих много текстове и песни, които не са познати на широката публика и исках и тях да споделя с вас. 
А и преди всичко искам да отдам почит на самата Пиаф – на нейните емоции, на мъжете в живота ѝ, на тези, които са оставили следа в него като Жан Кокто например.
За да отдадеш почит на Пиаф обаче, трябва да имаш много смелост, а и житейски опит – да познаваш радостите, но и болките. Да си призная, преди ми липсваше известна вяра в самата мен, за да се реша на подобно смело начинание. Но преди две години написах своята автобиография с помощта на Софи Бландиниер. И именно тази автобиография за мен беше като терапия. Работейки над книгата, успях да осъзная и разбера много от нещата, които са ми се случили в живота. И именно благодарение на нея днес имам много по-положителен поглед върху самата себе си и това ми даде нужната смелост да се реша на подобен спектакъл.

Какво е общото между вас и Пиаф?
– Тя все пак е имала много по-труден живот от мен, защото е живяла в съвсем различно време. Вярно е, че аз също познавам болката и страданието от това да загубиш някого, когото обичаш. А и съм израснала в голямо семейство с доста скромни възможности.
Смятам, че това, което ни свързва с Пиаф, е фактът, че аз пея така, както говоря и мисля, че тя също е била така автентична. Но Пиаф винаги е живяла до крайност, на високи обороти, докато аз съм много дисциплинирана. Нещо, което според мен идва от майка ми, която беше германка.
Освен това имам чувството, че Пиаф е била влюбена в самата любов и винаги се е страхувала от отегчението в любовта. Тя се е отдавала изцяло на връзките си, но когато нещата са започвали да стават почти нормални, е разрушавала всичко и е използвала последвалото страдание като вдъхновение за песните си. Аз не съм такава в отношенията си с мъжете. Поне още не! Но кой знае, може би след една година турне с репертоара на Пиаф, ще се променя (смее се).
Истина е обаче, че и аз имам същата страст в професията, в призванието си, обичам предизвикателството, опасностите, обичам живота.

Но си приличате с Пиаф по начина, по който пеете?
– Нямам претенцията да се издигна до нивото на Едит Пиаф. Разбира се, човек може да изпълни песните ѝ и когато е на двайсет години, но за да ги изпееш със сърцето си, според мен трябва да си живял, да си натрупал опит. Освен това, нека подчертая още веднъж, никога не съм искала да имитирам Пиаф, а да изпълня нейните песни по мой начин. Когато изпълнявам тези парчета, аз мисля за собствения си живот, влагам себе си в тях.

А може ли днес, в този момент, да кажете „За нищо не съжалявам” (като в песента на Пиаф “Non, je ne regrette rien”)?
– Да, мога... макар че ми се искаше да ми беше отредено повече време с моите родители. Все пак, човек прави много избори в живота си – някои по-правилни от други, други не чак толкова, но все пак и те със своето значение, защото сме имали нужда да ги изживеем в дадения момент. А и животът ни учи. Но, наистина, ако има нещо, за което съжалявам е, че не мога да прегърна родителите си.

На какво ви научи животът?
– Не съм спряла да уча. Всеки ден уча. Живея живота с много любов и много уважение, от това имам нужда и това дарявам. Вярно е, че днес вече живея много по-добре, след като изградих повече вяра в самата себе си. Защото, когато човек няма вяра в себе си, всичко е много по-трудно. Освен това е много по-сложно да обичаш, когато имаш съмнения в себе си. Но все пак, не си мислете, че сутрин се събуждам, поглеждам се в огледалото и си казвам: „Ти си гениална” (смее се). Напротив, колкото и да ми помогна тази автобиография, колкото и вяра да имам в себе си, все още имам и своите съмнения ... и това всъщност е положително.

Какво ви беше най-трудно да напишете. Какво скрихте от читателите?
– Даже доста неща споделих (смее се). Отдавна искаха да напиша автобиография, но честно да ви кажа, не бях готова за това. Защото автобиография не е да говориш за броя на продадените си албуми и посетените страни. Автобиографията трябва да е много по-лична, много по-съкровена. И трябва да настъпи подходящ момент за подобно начинание.
Рано или късно идва такъв момент в живота, не знам  дали е свързан с натрупването на години, но човек започва да иска да живее по-спокойно, по-уравновесено. Именно, когато настъпи такъв момент за мен, реших, че вече мога да се заема с автобиография. Нямах обаче никаква представа точно какво ще кажа в нея. И дори не предполагах докъде ще стигна в разкриването на личния си живот. Просто колкото повече споделях, толкова повече желание имах да споделям още. И както вече ви казах, това за мен бе истинска терапия. Оказа се, че просто разкривам на хората какви емоции нося в себе си, в гласа си. Затова такова е и заглавието на книгата („Сянката на гласа ми”).

Имахте ли страхове за издаването на толкова съкровена книга?
– В началото имаше едно момиче, което искаше да напише книга, но с течение на времето всичко се превърна в разговор между две жени, в споделяне. Прекарахме (със Софи Бландиниер) в разговори сигурно поне двеста часа. Не съм се питала реално кое е добре да споделя и кое не бива. Просто се оставих по течението, без да му мисля. Стана така, че малко преди да стигнем до края на написването на книгата, разбрах, че не мога да имам деца. Имах нужда да го споделя с някого, не обмислях да го включа в книгата. Просто исках да поговоря за това. Но след това осъзнах, че това е част от живота ми и няма защо да го крия.
А колкото до страховете... бях водена единствено от желание да споделя с публиката и не мога да кажа, че съм имала страхове. Това съм аз, тази книга е просто начин хората да ме опознаят по-добре.

По време на турне променяте ли изцяло начина си на живот?
– Аз по принцип съм много спокоен човек. Разбира се, преди турне се подготвям със спорт и танци най-вече, защото трябва да имам сили да издържа физически на натоварването. Няма да крия, че това, което най-много ми липсва, докато съм турне, е моето собствено легло. А иначе съм много дисциплинирана и отговорна – не излизам много, особено като знам, че на следващия ден ще пея.

Освен музиката, какво друго ви вълнува?
– Освен конкретно музиката, се вълнувам изцяло от процеса около създаването на творчество. Аз не просто пея, а се интересувам с всичко, свързано с един спектакъл, с едно турне, с един албум, с една книга... Преди време ми предложиха роля в един филм. Много се притеснявах, страхувах се и дълго време се колебаех, но накрая се реших и съм много доволна, че го направих. Освен това обичам да се занимавам с обзавеждане, съвсем сама обзаведох къщата си. Обичам семейството, приятелите си ... и разбира се, моето куче (смее се).

Бихте ли се съгласили да направят филм за живота ви по книгата?
– Не съм мислила по въпроса. Със сигурност, ако трябва аз да участвам във филма, няма начин да изиграя началото на живота си, защото все пак времето минава за всички ни. Мога да изиграя само края... имам предвид края на описания в книгата отрязък от живота ми.
Освен това в днешно време се правят преди всичко филми за хора, които вече не са на този свят, така че може би било оригинално да се направи нещо различно и човек сам да изиграе себе си или поне себе си в определен период от живота си. Защо не! Трябва да си помисля!

Как се казва кучето ви?
– Текила.

Следват аплодисменти и бурният лай на Текила, който най-вероятно смята, че овациите са за него.


(използвани са въпроси и от другите медии)

 

За книгата

Това е историята на един живот – красив, тъжен и драматичен  като песните ѝ. Патрисия Каас тръгва от малко френско миньорско селце и стига до върховете на шоу бизнеса. От момиче, което пее на бирените фестове в тийнейджърска възраст, тя става певица с 18 милиона продадени диска, канена от Майкъл Джексън на благотворителните му концерти и изпълняваща дует с Мадона в телевизионно студио. В автобиографията си Каас разкрива интересни моменти от кариерата си и разказва за семейството си, за романтичните си връзки с Ален Делон и Джеръми Айрънс. Откровена до болка, тя не спестява драматичната смърт на болната си от рак майка, тормоза от преследванията на психопат, споделя за любовите в живота си и за най-тежкия удар – невъзможността да има деца. Застава пред прожекторите и своите почитатели такава, каквато е – истинска и неподправена.
 

2227 | 23 юни 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате