Гениалният Аугусто Боал, Невидимият театър и българското общество

13 яну 2013

"Ние сме актьори, но и граждани, а да бъдеш гражданин не е просто да живееш в общество, то е да променяш обществото."

Аугусто Боал

Една личност

Аугусто Боал е един от гениите на нашето съвремие – човек, който оставя дълбока следа след себе си, трайни хуманистични идеи, прозрения и разработки, последиците и резултатите от които тепърва ще допринасят за благотворното развитие на обществото. Бидейки жив само допреди четири години, влиянието на бразилеца е необхватно и идеите му са разпространени из целия свят. Номиниран за Нобелова награда за мир, Боал може да се опише като уникален театрален творец и утвърден революционен общественик. Неговата страст е театърът, а мисията и целта в живота му са да подобри и промени обществото в онези негови слаби места, които ни носят проблеми. Именно в това е и новаторството му – бразилецът съчетава своята страст със своята мисия в живота и се получава нещо наистина революционно. Театърът, като едно от изкуствата на света, винаги е имал и тази цел, да провокира и да предизвиква размисли, а Аугусто Боал чрез него решава да поучава обществото, да разкрива слабите му страни, да го изправя само срещу себе си и собствените си страхове и предразсъдъци.

Една идея

Идеите му всъщност са много и всеобхватни. Тук ще засегна специално разработването на няколкото уникални театрални метода за работа с общности и промяна на нагласи. Аугусто Боал всъщност използва театъра като мирно средство за изразяване на обществено несъгласие по един революционен и експресивен начин. Сред театралните методи, които създава, са „форум театър“ (театър на потиснатите) и „невидим театър“.

          • Форум театър е метод за разглеждане на конкретни проблемни ситуации по нов начин посредством театъра, така че да се постигне някаква социална промяна. Той позволява на групи хора, които са жертви на дискриминация, да намерят нови решения на конкретни свои или обществени проблеми. Затова той се нарича „театър на потиснатия”. Това е метод, по който могат да се отработят проблемите по игрови начин. Тъй като участниците играят, дискутирането на деликатни или чувствителни теми е по-лесно. Работи се със специфични за средата, в която се прави, проблеми, които се претворяват в театрално представление. „Актьорите” избират определена проблемна ситуация и реконструират реалността. Аудиторията наблюдава изиграването от няколко души на конкретния проблем под формата на сценка/случка и е силно ангажирана с участие в промяната. Зрителите могат да се включват, да участват, да предлагат различни решения и стратегии за преодоляване на проблема, които да се изпробват в реално време. Всеки може да експериментира и провери своята идея-решение на проблема, на поставената проблемна ситуация и да изживее последиците от него.
По време на процеса могат да бъдат намерени няколко сериозни и практически решения. Използването на метода по целия свят води до много положителни резултати.
          • Невидим театър е още по-интересен метод, защото той всъщост представлява постановка (театър), която се разиграва навън, сред хората от обществото, без те да знаят за протичането ѝ (невидим за публиката и всички извън участниците) и цели да провокира именно тях. Една „скрита камера“, която обаче е тиктакаща бомба, защото взривява обществото със своите действия и изважда наяве именно онези действия и реакции на хората, които са резултат от техните предразсъдъци и трябва да бъдат преразгледани.
 

Едно общество -

в случая нашето. С неговите проблеми, недостатъци, предразсъдъци, непукизъм и лицемерие. Общество, в което много от хората претендират за свобода на мисленето, за уважение към всички, за толерантност към различното. При един тест обаче, всичките му илюзорни маски падат и остава голата истина, кое приемаме и кое - не. На думи е лесно всички да сме толерантни, разбиращи, съчувстващи, приемащи, уважаващи и съобразяващи се, но бидейки поставени в реална ситуация, в която трябва да се проявят това съчувствие и толерантност, се разбира реални ли са те, или само на думи.

Една провокация,

която вече мина, но предстоят още много и все по-дръзки, смели и провокиращи. Може да се случи на всеки, може да се случи точно на вас. Може точно вие да бъдете изправени срещу самите себе си, срещу собствените си граници, предразсъдъци и ограничения. Как ще реагирате тогава? С провокирането на обществото у нас по метода на Аугусто Боал – невидим театър - се заема фондация CVS. В началото на зимата тя провежда обучение по невидим театър с доброволци. Целта е да се направят последващи акции, посветени на дискриминацията в българското общество. Първата такава акция вече е факт – състоя се на 26.12.2012 година в мол в София. Доброволките Гери, Деси и Елена провокираха българите и внесоха моментен смут и суматоха в застиналото ни общество, предизвиквайки най-различни реакции у хората с Невидимия си театър – объркване, смущение, възмущение... Реакциите на хората, които станаха свидетели на появата и присъствието на една клошарка в големия търговски център (обучената в спецификата на невидимия театър доброволка), се изразяваха в ужасени гримаси, отвращение, ужас и суматоха. Целта на доброволкaтa бе да извади на показ дискриминацията въз основа на социалното положение и по този начин да фокусира вниманието ни върху тази общественозначима тема.
 

Съучастниците също изиграха своите роли – случайни клиентки, които се включиха в обсъждането на присъствието на клошар в мола с останалите клиенти на търговския център. Мнимата клошарка се постара да има наистина клошарски вид - размъкнати стари дънки, раздърпана вълнена блуза, намацан с кал пеньоар и разкъсани обувки. Визията ѝ бе подсилена и от малко сценичен грим, разбира се, толкова малко, колкото да не може да бъде разпознат, но достатъчно, че да създаде впечатление на недоспала, а и наскоро бита. „Клошарката“ бе оборудвана и с две големи найлонови торби, натъпкани с разни работи – неотменен спътник на всеки уважаващ себе си бездомник. Реакциите на хората, изпаднали в предколеден шопинг транс, забелязвайки одърпаното момиче около себе си, бяха брутални – погнуса, отвращение, ужас, отдалечаване и стоене на десетки метри от нея. Бедната девойка обаче започна поетапно да влиза в различни магазини. В първия положението не беше толкова безнадеждно – гледаха я със съжаление и снизходително отбелязаха, че сигурно просто е искала да се стопли. В следващия бутик обаче нещата загрубяха. Екстремно изнервените от присъствието на клошарката продавачки извикаха охраната, която се отзова моментално и нареди на момичето да напусне мола. Докато я съпровождаха до изхода, всички радиостанции вече бяха загрели от „невероятното престъпление“ – дързостта ѝ да влезе в търговския център. Деяние толкова криминално, че се наложи пристигането на още двама охранители, които принудително изкараха клошарката на студа, без реално да е направила нищо нередно (на продавачките от магазина любезно бе обяснила, че само разглежда и даже бе направила комплимент на дрехите, които предлагат). Мнимата клошарка все пак успява да зададе въпроса, който е може би най-важният в цялата тази история, в целия този театър: „Защо?“.  Защо наистина я накараха да си тръгне? Отговорът беше повече от фрапиращ: „Пречи на клиентите с външния си вид“. Тук и съучастничките, преструвайки се на случайни клиенти, се намесиха, питайки охранителите какво всъщност е направило момичето, за да го гонят. Реакцията бе троснато и строго предупреждение да не се месят в ситуацията, защото имало вътрешен правилник. Железният аргумент на „пазителите на реда“ бе, че момичето „мирише на хората“.

Един извод

Не знам обаче аз ли да го напиша, или той вече стана ясен. Интересни са разсъжденията на момичето, влязло в ролята на клошарката – Елена Сабо, която е очаквала да я изгонят от някой магазин, но дори за момент не е допускала, че ще я принудят да напусне самия мол. Според нея дискриминацията идва от незнание, а негативното отношение към социално неоправдания е породено по-скоро от формираните стереотипи на обществото. Неразбиране, нетолерантност и страх е доловила тя в отношението и реакциите на хората към себе си, докато е била в ролята на клошарка. Елена много ясно дефинира и целите на акцията, както и въобще на Невидимия театър – хората, които са станали свидетели на постановката, да се замислят над това, което са видели. Според нея акцията е имала смисъл, дори и ако само един човек от присъствалите на случката се прибере у дома, разкаже какво е видял и с това предизвика дискусия. Защото хората не говорят за социалните проблеми. Някои, защото наистина въобще не ги забелязват; други, защото са непукисти спрямо тях и им е тотално безразлично; трети, защото съзнателно ги игнорират, независимо, че ги забелязват (а има и такива, които реагират с агресия срещу тях и нарочно ги влошават). И когато не се говори за тях, когато светът се прави, че те не съществуват, когато няма дискусия и търсене на решения, то тогава нищо не се променя и всички продължаваме да живеем в един лицемерен илюзорен сапунен мехур, в който гледаме само на нас всичко да ни е розово. Но това просто няма как да стане, ако на другите не им е добре, защото ние всички живеем заедно.
 

2024 | 13 яну 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате