Изневярата – искрено и лично

21 сеп 2013
Снимка: sxc.hu

Напоследък излязоха много и най-различни материали на тази така деликатна тема, вариращи от различни статистики: „Жените изневеряват повече от мъжете!“ до разни изненадващи констатации и заключения: „Изневерите са здравословни!“. Малко се говори за това какво всъщност в своята дълбочина е изневярата и откъде въобще тръгва тя.

Разбира се, в общи линии всички имаме представа какво е, а и речникът не е никак двусмислен по въпроса – нарушаване на обет за вярност, обикновено в любовта, който двама влюбени си дават, решавайки да бъдат заедно. Съвсем машинално даваме обети, клетви и вечни обещания, без да се замислим доколко е естествено и какво точно означава това. Но не е ли време да погледнем истината в очите?

Измамата „докато смъртта ни раздели“

Оказва се, че някъде по средата на своя живот, въпреки че нямаме никаква представа какво ни предстои, какво ни очаква, какво ще ни се случи и кого бихме могли да срещнем занапред, ние решаваме, че можем да канализираме любовта и всичките трепети, емоции и желания покрай нея само към един-единствен човек и това никога, ама никога няма да се промени. Звучи малко хазартно, нали? И то наистина е такова. Защото шансовете са точно 50 на 50. Да, може и никога на пътя ни да не застане друг човек, към когото да изпитаме силни чувства и желание да сме заедно. А може и да застане. И тогава какво става с обета за вярност?

Още една съвсем, съвсем дребна и незначителна подробност разваля идиличната картинка на „докато смъртта ни раздели“. Всички ще се съгласим, че в хода на живота си се променяме – променят се възгледите ни, желанията ни, интересите ни... Едни сме на 20 години, други – на 30 и съвсем различни – на 40. Това е естествен процес на промяна въз основа на трупането на житейски опит и преживяно. Много често тръгваме по нови пътища с нови хора и в това няма нищо нелогично. Можем ли да бъдем сигурни, че общият път, по който вървим днес и сега с един човек, няма в един момент да се раздели на две – че той или ние няма да се променим дотолкова, че да сменим посоката и пътя? Трябва да се съгласим – малко рисково го играем с тази клетва за вечна вярност.

И оттук произтича проблемът …

Ако въпреки този обет за вярност, ако въпреки голямата ни любов към човека, с когото сме, ако въпреки силното ни желание да бъдем само с него, се появят чувства към друг? Случва се и не е невъзможно – всички ще се съгласим, че никой не може да контролира чувствата си, никой не може да избере кога, как и кого да хареса или да не хареса. Действията си можем да контролираме, но чувствата – не. Поради това никой не е застрахован и не може да бъде сигурен, че на пътя му няма да застане друг, към когото да изпита силно чувство. И ако то се появи, независимо дали искаме, или не, основният въпрос е – какво да правим оттам нататък? И кое точно се брои за изневяра?

Къде започва изневярата?

Обикновено се смята, че изневярата е физическият акт, при който сме с друг човек. Ето го обаче основният въпрос – наистина ли е достатъчно да ограничим само действията? ОК ли е, когато действията си можем да ограничим, а мислите и чувствата – не? Достатъчно ли е, че въпреки някакви появили се чувства, ще съумеем да контролираме действията си и няма да правим нищо от уважение към човека до нас? За някои хора – да. Много жени са доволни, ако мъжете им чисто физически не са били с друга жена (тоест – според тях – не са им изневерили), независимо че може да са пожелавали да бъдат. Тогава съм се запитвала – къде точно започва изневярата? Нима не е с мисъл в главата? Или за изневяра се брои само физическия акт? Но ако говорим за обета за вярност, то тогава дори само една мисъл за друг човек, едно пожелаване на друг човек, една фантазия за друг вече е нарушаване на този обет. Да или не? Къде са границите на изневярата и кой всъщност ги е поставил? Мисъл? Разговор? Или пък целувка? Или секс? И има ли значение, че мъжът ти/жена ти не е бил/а физически с друг/а, ако в мислите си е там постоянно? Много въпроси, отговор един няма. Всеки решава сам за себе си.

За официална изневяра се приема, когато човек с действията си наруши обета за вярност – когато не успее да превъзмогне желанията си към друг човек, въпреки че е вече обвързан. Но това е, защото повечето хора така и не разбират, ако обетът за вярност е нарушен в мислите. Просто е невидимо и по-незабележимо, ако половинката мисли за друг. Ще се съгласим обаче, че незабележимо не означава, че не е там. Оказва се, че най-честите изневери са такива. Независимо че много хора така и не предприемат действия, тоест – не изневеряват официално заради дадения обет, в мислите си си представят, че са с друг, в чувствата си имат друг. Не защото не обичат човека до тях, не защото не го уважават. А защото чувствата и проявите на любовта не могат да се контролират.

В този ред на мисли се оказва…

Изневярата, като физически акт, е последният етап от нарушаването на обета за вярност. Първоначално той е нарушен в мислите, в желанията и евентуално след това – с действията. Оттук идва въпросът – за какво да се сърдим? За действията? Че не са контролирани в името на обета? Добре, става. А за мислите? За чувствата? Може ли някой да се разсърди за това, при положение че не е нещо, което е в обхвата на нашия контрол?

Със заклеймяването на нещо, което е възможно да ти се случи – появата на чувства и към друг човек, се поставя невидима стена между двамата партньори, в която доверието вече не е фактор и заради която не можеш да споделиш какво си усетил и какво ти се е случило, защото е прието за грешно и неправилно. И затова, вместо да се случи най-естественото нещо, заради което двама души реално се събират – да си споделят, се случва обратното. Онова, което започва безмилостно да разяжда връзката им – криенето, премълчаването, лъжата. А това вече е именно нещото, което може да разруши всичко между тях…

5181 | 21 сеп 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате