Аз не ги търся – те ме намират!

09 юни 2013
Снимка: sxc.hu

 От деца сме възпитавани, че не трябва да лъжем! Лошо е, не говори добре за нас и е изобщо недопустимо. Всичко това важи с пълна сила до момента, в който например детето се изправя пред баба си и с чувство на изпълнен дълг ѝ казва: „Неее, няма да ям супа! Мама каза, че това е вода с чубрица! Поне едно яйце да беше сложила да я застроиш!”. Друг вариант е, че няма да яде баница, защото бабата не я прави като нормалните хора с 3 яйца, а с 5, а това си е жив холестерол и абсолютна заявка за фатален инсулт или инфаркт след някоя и друга година! Мила картинка – 1/3 от присъстващите са втрещени, 1/3 се чудят как да излязат от положение, 1/3 – щастливи и нищо неподозиращи какво ги очаква на един по-късен етап от деня. Вие преценете кой кой е.

 

Преди години нещата са били прости – или лъжеш, или казваш истината. Днес по принцип е така, дефакто всичко е малко по-иначе.

Къде е границата между лъжа, истина, благородна лъжа, премълчаване?

С времето ситуацията се е променя. Истините и лъжите също. След яйцата грандиозният проблем става тройката по математика („Ще я поправя поне с 5!”), излизане с гадже („Ние се обичаме и в крайна сметка и нашите са били гаджета и най-вероятно са се крили! Любовта побеждава всичко!”). Стигаме до великия момент, в който вече сме на достатъчно години, за да живеем сами („Да, аз мога да готвя, но не ми остава време, защото съм ангажиран/а прекалено много!), да се издържаме сами („Работата ми е гадна, но за момента ми стига да си плащам наема, сметките, някоя дрешка! Но ще си намеря друга, по-добра. Утре ще разгледам обявите!”) и връзките („Да, той не ми звъни вече 4 дни, но сигурно нещо се е случило с баба му/майка му/баща му. Иначе казва за мен, че такав/а жена/мъж/чудо не е срещал/а никога през живота си!”). Диетите, спорта, спирането на цигарите и други такива дори няма смисъл да ги коментирам.

Хората сме неспособни на честност. Не можем, не искаме и няма да я понесем. Може би времето, ситуацията, в която живеем, го предизвикват, а може би сме си такива. 50:50! Казваме нещо и премълчаваме поне половината от историята. Оправдания винаги има – не е коректно, не е тактично, те няма да разберат. А и изобщо за какво трябва да се обяснявам, ще си живея, както си искам!

Защо се получава така?

Ако досега някой не ме е заклеймил, ето го моментът – ние не можем да понесем някой да ни казва цялата истина! Психически, физически – просто е невъзможно. Изпитваме истинска нужда някой/нещо да е виновно за стеклите се събития. Умствен дефицит на човека, когото се мъчим да убедим в правотата си, разположението на звездите, късата пола/широките рамене на колегата.

На запад са му намерили лесното. Плащат на психолог, пред когото разкриват всички „страшни” истини и са удовлетворени. Хем са били искрени, хем няма как някой да разбере истината за тях, защото съществува нещо, наречено „лекарска тайна”, хем те в крайна сметка си плащат, така че някой е задължен да ги понася. Общо взето, всеки си намира отдушник.

Представете си продавачките в магазина да ви казват честно какво мислят за дрехата върху вас. Или вие да си признаете какво всъщност правите в офиса по цял ден. Когато късате с някого, да не му кажете: „Вината е изцяло моя, ти заслужаваш нещо по-добро!”. Подло е да риташ падналия, нали? Ако сте на мястото на продавачката/шефа/гаджето, също не бихте искали да чуете истината. Е, мотивите са различни, но пък крайната цел е обща за всички.

В един идеален свят не би го имало този момент, но пък идеални неща няма, така че вие преценете – истина, лъжа, пък била и благородна, или спестяване на информация е това! Груба или искрена съм аз?

А вие, колко пъти излъгахте днес?

1677 | 09 юни 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате