Моята кутия със спомени

04 сеп 2013
Снимка: sxc.hu

Когато бях дете, обичах да ходя на гости при бабите си не само защото ми угаждаха с всичко, а защото ми беше интересно да ми разказват за своето минало, да споделят с мен спомени от младостта и да ми напомнят, че и аз съм част от това семейство. Всеки миг с тях беше като приказка – далечна и непозната, но безкрайно интересна.
А когато останех сама, тайно отварях стария гардероб и избърсвах праха от отдавна забравени кутии с малки съкровища.

Една от любимите ми беше кутията с картички на баба – бивша учителка. Тя представляваше красиво сандъче в типичен за времето си стил, пълен с поздравителни картички от роднини, приятели и разбира се – ученици. Бяха красиви, изпълнени с прекрасни пожелания и искрено възхищение. Препрочитах всяка една от тях, виждах колко много е означавала баба ми за всички и се гордеех, че тъкмо аз имам щастието да я наричам "бабо".

Обичах да гледам старите снимки – от онези, черно-белите, на които не можеш да различиш почти никого, но все пак са запечатали мил спомен. Разглеждах ги и си мислех колко е странен животът. Не разбирах защо хората порастват, още по-малко – защо трябва да умират и задавах хиляди въпроси, а баба само ми се усмихваше и ме подканваше да си изпия топлото мляко.

Дълбоко в гардероба стоеше прибрана балната рокля на мама – понякога се опитвах да я облека и си представях как като порасна и аз ще имам такава – като на истинска принцеса. Пак там, в стария гардероб, беше кутията за спомени на баба. В нея се пазеха няколко снимки, медали от партията, плитката на мама (винаги съм я намирала за зловеща), златни парички с червен конец, няколко цигари с послание на тях и ... боновата книжка на дядо – дълги години се чудех за какво са тези „бонбонови книжки“ и дали и аз не мога да си имам такава.

При другата ми баба също беше много интересно. Тя живееше в апартамент в града, който беше обзаведен по последна соц мода. Това беше времето, когато където и да отидеха, хората се чувстваха като удома си, защото всичко беше еднакво. Там имаше толкова много гардероби и шкафчета, което си беше истински рай за любопитството ми. С удоволствие изваждах медалите на татко от състезанията по тенис на маса и се накичвах с тях... един ден и аз щях да съм известна. Ясно си спомням деня, в който открих бележника му – още тогава постави летвата много високо, нямах право да го разочаровам.

Най-много обичах един голям кашон със снимки, който стоеше под леглото. Не познавах повечето от хората на тях, но обичах да виждам умилението на баба, когато ми разказваше кои са те. Нейните родители, починали много преди да се родя, леля, чичо и татко като деца и всички наши знайни и незнайни братовчеди. Съзирах обич в очите ѝ – обич, която виждах и когато гледаше мен и брат ми.

Защо ви разказвам това ли? Защото тогава бях дете, нямах вълнуващи спомени, нито нещо, към което да се връщам мислено. Съзнанието ми беше като бял лист хартия. Но преди няколко дни се върнах – там, където съм израснала – и отворих моето чекмедже. Това, което открих ме изненада. Осъзнах, че и аз вече имам своя собствена „кутия със спомени“. Намерих старите писма, прашните снимки, лексикона, бележките, писани в часовете, любимата ми диадема и, разбира се, стария ми дневник. Единственото, което си помислих беше – "Дали пораснах?". 

А какво има във вашата кутия със спомени?

1708 | 04 сеп 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате