С носталгия за селото от нашето детство

05 окт 2013
Снимка: Gagitta

Пътят дотам обикновено започва с шумни градски улици и излизане на магистрала, продължава с тотална промяна на пейзажа от сиво към зелено и синьо, ниви, поля и бостани, аромат на растения, билки, цветя и подправки и ето, че сме там – на село. Връщаме се за един ден, но сякаш никога не сме си тръгвали. Времето е спряло, всичко е същото. Спираме пред къща с табела – от онези табели, които вече не съществуват в нашия свят.

„Образцов дом“

... пише там и това е повод за гордост у предходните поколения – все пак с това почетно звание общините удостояват семействата, които са наистина образцови по отношение на поддържането на къщата, двора и мястото около тях в безупречно състояние. А у нас надписът предизвиква неусетно прокрадваща се тиха носталгия за баба и дядо. Не днешните, модерни, градски, работещи, боядисващи косите си, а точно онези – побелелите, при които бялото придава допълнително благо излъчване и харизматичност. Онези, които някога са били учители, инженери, строители, а днес са се отдали на печене на чушки, правене на сладко, лютеница и туршия. Може би и вино или ракия (който е по-голям късметлия). Зад табелата се крие къща – нито много голяма, нито много малка, и дворче, в което всеки камък, храст и дърво, носи някакъв спомен от бурни и неограничавани детски игри. От къщата винаги се носи някакъв топъл аромат – на уют и още нещо, нещо вкусно.


Gagitta

Мекици, бухти или баница за закуска...

... е, понякога и за обяд, и за вечеря, и за междинните закуски – нали баба дава всичко. Ама, колко нездравословно, бихме казали днес – бяло брашно, при това пържено, при това в рафинирана мазнина. И след това намазано със сладко, забъркано с много, ама много захар. Е, да, но това беше част от лентата „на село“. Една част, която всяко дете обожаваше. Заедно с останалите манджи на баба – боб, леща или качамак, а може би и гювеч, пълнени чушки и сармички... Вкусотия, при която обикновено не се налага да ти напомнят да си изядеш всичко, защото вече си го направил.


Gagitta

Звук от отброяване до кръгъл час
... и така познатият до болка сигнал на радио Хоризонт – Българското национално радио, което на всеки кръгъл час отброява последните секунди на предходния, след което ти съобщава: „Часът е точно...“, а после ти казва последните новини за деня. Дядо и баба са свикнали с него, тъй като преди е било само това, и макар че сега могат да хванат и някоя друга честота, не го правят.

Камината – топлината на живия огън
... е част от селската къща и ѝ придава неповторим уют. Има някакво излъчване, някакъв специфичен заряд, който завихря цялата вътрешна атмосфера и я променя изцяло.


Gagitta

Из стаите се усеща и миризма на... изминали години, споделени мигове, изживени животи. Мирише и на старо дърво. От мебелите е – здрави, дървени и несменяни, откакто са сложени. И онези фини дантелени покривчици, които всяка баба можеше да плете на една кука.

Сутрин
... ни събужда селският часовник – събуждането с петлите е неотменна част от селския живот. Постепенно се включват и другите участници на селския битов оркестър – звънчета на излизащи на паша животни, подвикващ овчар, лай на куче.


Gagitta

Старци, седнали на пейките пред къщи,
... посрещат дружелюбно с поглед и кимване всеки, решил да направи разходка из улиците. Особено ако е новопристигнал. Особено ако е нов. Само появата му и краткото минаване са такова събитие, че предизвикват коментари, дискусии и стават тема за разговор в следващите няколко седмици. Но да, така е на село – всяко малко и твърде просто за усложнения живот на градския човек нещо е събитие – от раждането на ново теленце до минаването на непознат или забравен човек по улицата. И в двата случая сладкото надпреварване за най-добрата останала памет и най-бързо разпознаване на новодошлия не могат да оставят безразличен и най-бездушния човек – „А, ти на кого беше?“,„Не си ли на Петров внучката?“, „На Ленков, учителя, ли беше?“ ще оттекват зад гърба дълго време, ако не се смилим да разясним на кого сме точно и какви сме.

Каручки с магаренца и велосипеди – „балканчета“
... са част от забележителностите на разходката из село. Площадът с малката сладкарничка с пасти за 80 стотинки и боза или айрян, пекарната с пухкав бях хляб и смесеният магазин – всичко е тук. Не е мръднало. Наистина! Нито сантиметър. И докато се опитваме да намерим все пак някаква разлика, поне една отлика, детска врява разцепва спокойствието – боси, мръсни и безнадзорни деца тичат наоколо в поредния рунд на стражари и апаши. Няма кой едно възмутено „Обуйте се, има много стъкла!“ да им каже. По-срамежливите ще се спрат отдалече и ще ни наблюдават едновременно плашливо и с нескрито любопитство. По-отраканите веднага ще си поискат да ги черпим по една пастичка или сладолед.

Ще ги почерпим – нали и ние сме били така? Сладко детство, селско детство, отминало детство, загубено детство... Останали само спомени – любими, сладки, малко горчиви...
Димчо Дебелянов е написал елегичното „Да се завърнеш в бащината къща“, гаснейки от носталгия по бащиния дом. А днес, за много от нас същото важи с пълна сила за завръщането в бабината или дядовата къща. Връщаме се за един ден, но сякаш никога не сме си тръгвали. Времето е спряло, всичко е същото. Били ли сме някъде другаде, или просто сме сънували?


Gagitta

2554 | 05 окт 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате