Рано пиле рано снима

09 ное 2012
Снимка: Манол Дончев

Не ми харесва ранното ставане от сън. Преди да се покаже слънцето, нещо в мен се бунтува и това най-често е стомахът ми...

Знам, че не съм единствен. Също знам, че ако си създам режим ще свикна и ще се чувствам по-добре всеки път, когато се налага да ставам по тъмно. Все пак се надявам да не ми се налага. Но пък с това мое увлечение по фотографията е всъщност важно да мога да го правя... поне от време на време.
Всеки път си казвам „не искам, но трябва!”.
Номерът е да не оставам твърде дълго в размисъл, а да мина бързо във вертикално положение и оттам нататък нещата потръгват. Въпреки студа, скованото тяло, запушения нос... май прекалих. 

Защо правим това? Само заради изгрева ли? Не само. Всъщност тук ще покажа снимки, на които няма и един пиксел слънчев диск. Но пак всичко е свързано с него. Защото с развиделяването, светът се раздвижва по някакъв вълшебен начин. Дори в населените места. Някои процеси се случват с ускорено темпо, пейзажът се трансформира пред погледа. Ако човек сериозно иска да снима, използвайки максимално природните дадености, трябва да е готов и да дебне бързо отминаващите моменти. Понякога имаме само няколко минути, понякога повече от час, но трябва да сме там преди това.

Мечтаните кадри не винаги се получават. Даже много рядко резултатите отговарят на очакванията. Работата е там, че сетивата възприемат много повече, отколкото можем да предадем с технически средства. В крайна сметка, ценността на личното преживяване отива на преден план, а фотографските шедьоври са бонус, който получаваме веднъж на голям брой опити. Последното не спира много от запалените фотографи упорито да се мъчат.

А през това време на теглила, всъщност сме свидетели на страхотни живи картини. Сутрeшната мъгла над града, през която прозират топлите цветове на лъчите и очертават върховете на сгради, изпаренията над водната повърхност в тихите часове преди зората, движението на дребни гадинки из росната трева, отблясъкът на капките, сребристата слана, розово-оранжевите цветове, които гонят сенки по околния релеф...  а понякога и други заблудени поклонници на слънцето и техните ритуали.

Във всеки такъв момент си казвам „Добре направих, като станах толкова рано”. Дори за някой миг съм склонен да забравя премръзващите си пръсти, поредния загубен сред природата статив и вратоболието от спане по палатки. Е, палатките поне много по-лесно се напускат, отколкото топлите и уютни постели вкъщи.

Но на какво ли не сме готови в името на възвишените си приумици...

Галерия

2957 | 09 ное 2012

Facebook коментари

Добави коментар

5 коментара

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате