Спонтанните портрети

31 юли 2013
Снимка: Манол Дончев

Първи стъпки в портретната фотография

Портретният жанр като цяло е едновременно любим на начинаещите и достатъчно сложен, за да е предизвикателство дори за опитните фотографи. В класическата си форма, подобно на пейзажната фотография, е доста изискващ към твореца, тъй като условията обикновено позволяват снимката да бъде изпипана до съвършенство, следователно това се и очаква. За да бъдат оценени портретите ни добре, трябва да отговарят на редица правила, въпреки субективния елемент. Ъгълът, под който светлината пада върху лицето на модела ни, за да придаде обем чрез сенките, интензивността на тази светлина, композицията, фокусът, хармонията с фона, изразителността на модела – всичко това е трудно да се следи и контролира едновременно, затова изисква сериозна практика.


Повече внимание ще обърна на подкатегорията „Спонтанен портрет“. В нея могат да се включат и журналистическите портрети, както и всички изпълнения, в които целим да запазим красотата на момента, емоцията, развитието на някаква случка, в която отново човекът е главно действащо лице и е на преден план. Но са правени без предварителна постановка и вмешателство в детайлите. Следователно и някои елементи очаквано не са перфектни. Отпада изискването към техническо изпипване на снимката до съвършенство. Всъщност тя е толкова по-ценна, колкото по-интересен е запечатаният момент. Все пак в същото време – колкото по-добре е уловен. Ние отново гоним идеални фокус и кадриране, благоприятна светлина, подходящ ъгъл… Но в това гонене стигаме само донякъде. Можем да сме доволни от частична победа.


Не е съвсем лесно и това. Спонтанно в случая означава, че не влияем като режисьори на ситуацията, а сме наблюдатели – разказваме за нещо, което се е случило. Можем да снимаме дейността на хората или някакви техни преживявания. За разликата от работата с отдал вниманието си на нас модел, тук сме трета инстанция – нашият обект е съсредоточен в нещо друго. Спонтанни портрети можем да правим както по време на някакви събития като част от репортерската си работа, така и в свободното си време с приятели – като закачка. Или на улицата със случайни хора – защото това ни е хобито. Но във всички случаи трябва да действаме навреме, за да успеем. Понякога имаме повече, а понякога по-малко дори от секунда. Ако сме успели да заемем позиция между човека, обект на снимките, и източника на светлина, това ще ни помогне да доближим резултатите си до тези в контролирани условия, но понякога нямаме избор. Само че можем да направим още много.


Отново има много принципи, които е добре да следваме. Нормално е фокусът да е върху очите – в безмълвната снимка обикновено те „говорят“ най-много. В случай че лицето е под ъгъл, търсим по-близкото до нас око. Рядко фотографът е доволен, ако моделът се крие зад слънчеви очила – по гореспоменатата причина. Е, понякога може фокусът да е върху други части от тялото – например ръцете също могат да ни кажат нещо важно…, може би усмивката или устните. Но тях търсим по-скоро по изключение. В галерията с примерни снимки можете да видите кадри, които не спазват правилото, но всеки от тях има нещо интересно, което оправдава това – поза, настроение, отражение…
Можем да се съобразим с височината на снимания човек – стандартно обективът ни трябва да е на нивото на очите, защото, снимайки от по-високо или по-ниско, променяме начина, по който зрителят възприема отношението между нас и героя от снимката – перспективата може да внушава. А са възможни и оптически изкривявания. Ако знаем какво искаме да внушим и как да го направим, тогава можем да си избираме измежду алтернативите. Но много често да заснемем по-нисък от нас човек отвисоко говори единствено, че ни е мързяло или сме нямали време да се приведем на неговата височина, за да направим стандартен портрет. Или че не сме искали да е стандартен, но… защо? Защо аз често снимам от много по-ниска гледна точка?


За да отделя обекта от нежелани части на фона. Кадрирам го на друг фон – например на небето, вместо на обектите по улицата, които не искам да присъстват в снимката. Изобщо фонът заслужава внимание. Има елементи, които започваме да виждаме първо само на снимките, а с навика свикваме да ги различаваме и преди да щракнем – стълбовете и знаците, които стърчат покрай или от главите на моделите, цветните кофи за боклук или други отпадъци, паркирали превозни средства – всеки подобен елемент може да бъде в минус за общата естетическа стойност на кадъра. Може и да не бъде – зависи как е разположен, дали е в силна дисхармония с атмосферата, която искаме да внушим, или пък си е все пак на мястото.

Лично за мен спонтанните портрети са предпочитани поради смисловия си заряд – разказват нещо, може би са част от нещо повече, нещо по-голямо от конкретната сцена. И това често се усеща. Класическите… те целят да покажат характера на човек, да надникнат в душата му или да предадат силата, която излъчва. Това е едновременно друга тема и друго ниво. За които се надявам в някой бъдещ момент да разговаряме. А междувременно нищо не ни пречи да се упражняваме и в това, още повече че границата между поджанровете е изключително тънка и се прекрачва много лесно. Снимайте, разглеждайте, сравнявайте, мислете…, пак снимайте. Но не забравяйте предимно да изживявате хубавите моменти!

1339 | 31 юли 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате