Островна романтика по никое време и две стари истини

26 ное 2012
Снимка: Gagitta

Има ли начин да си усложните живота, без да го вгорчавате?
Има. Направете си неочаквана ваканция.

Един ден, към края на ноември, както си стоим в къщи, решаваме да тръгнем ей така, набързо, след един взет хонорар. Сметките за ток и вода могат да почакат. А пък топлофикация – някой беше споменал нещо за майка й, но ние не я познаваме, игнорирахме я.

Може ли едно пътуване да стане сложно? Може. Изберете дестинация на пътуването почти в последния момент, например, в добрата стара Гърция. Добре е, ако личната ви карта е с изтекла валидност. Така на границата ще се вълнувате до последно дали полицаите няма да се заядат. Изпробвано е - тръпка си е.

Ние избираме Тасос, този чудесен гръцки остров, на един хвърлей от България… Осведомявам се от приятели, които са били там - как е, какви са цените, къде може да се спи и пр. Ако докато ви обясняват, си мислите за друго или сте надарени с природна завеяност, няма да запомните почти нищо и преживяването после ще е вълнуващо.

А може ли едно пътуване да стане леко изнервящо? Може. В деня на тръгването станете спокойно, изпийте си кафето, послушайте музика. Поговорете с майка си по телефона, която не знае, че пътувате и ви звъни, защото е направила сърмички и ви чака за вечеря.

После си стегнете багажа. Вземете разни красиви и не особено полезни неща. И чаени свещички. Още като ги слагате в раницата, ви идва да закрещите от романтика. Но се сдържате. Мъжът-рицар вече е в коридора и нервничи – от два часа му повтаряте „Ей сега, де, готова съм”.

Два пуловера, 5 чифта чорапи, два чифта дънки, плюшените ботуши… какво му трябва на човек през ноември? Във всеки случай, банските са си жива глезотия в това време.

Някъде към границата е моментът да се сетите какво сте забравили.  В моя случай, това е коженото яке, което съм оставила на закачалката в къщи, онова яке, дето пази от вятър. Оказва се, че освен синия пуловер, нямам друга топла дреха… Е, рицарят до мен си е взел якето. Той още не знае, но ще го носим на смени – то си е романтика.

Минаваме границата. Никой не ме гледа на кръв заради личната карта, защото една брюнетка пред нас префучава с колата си без да спре за проверка. Повтарям - брюнетка, не блондинка. Полицаите я намират за по-интересна от нас и я погват.

След няколко отклонения по пътя, защото аз постоянно мрънкам "завий тук да снимам, спри ей там също...", стигаме до пристанището в Керамоти. Фериботът току-що е отплавал за острова. Не сме яли от сутринта, когато нагризах половин бисквита с кафето. И вятърът изобщо няма намерение да се спре. И неговата майка също… Рицарят ми е на път да хване плексит, но това си е част от романтиката.

Хапваме по един бърз гирос. Отвсякъде капе кетчуп и горчица. Обаче усещането е уютно, топли…буквално. Забравям за якето, което си виси на закачалката в къщи.

Дочакваме следващия ферибот и излизаме на една от палубите да погледаме морето и чайките. Аз щракам с апарата с усърдието на добродушен японски турист. Една от чайките, бясна, че си дояждам гироса и не го споделям с нея, се изхожда докато кръжи отгоре, почти ме уцелва…То е на богатство, разправят… но „късметът” пада на два метра от нас. Рицарят ми се прибира на топло в кораба. Оставаме аз и акащите чайки.

На острова търсим хотела, за който ми разказаха приятелите. Оказва се, че съм запомнила две неща – хотелът се казва Акрополис (колко нетипично за Гърция) и се намира в градче, което започва с Лим… Докато се мотаем с колата около пристанището, виждаме табела, на която пише „Лименария”. Това е! На 30 км. от градчето, където сме в момента. Тръгваме натам...

Стигаме в Лименария по тъмно. Там никой не е чувал за хотел „Акрополис”…
Иначе селцето е много красиво, безлюдно и почти романтично. Оказва се, че в края на ноември там работи един единствен хотел. Собственикът ни посреща с широка усмивка и ни обяснява, че няма как да ни приеме, защото сега е сезонът на маслините и той няма да е в хотела… a защо хотелът изобщо е отворен и светлините му се виждат отдалеч…това е част от екзотичната мистерия на острова.

На улицата една българка, която работи на Тасос, някак мило и снизходително ни обяснява, че хотелът, който търсим, не е в Лименария, а в Лименас – мястото, където слязохме от ферибота. Столицата на острова…

Един приятел има каравана тук… може в краен случай…
Това, че нямаме никаква идея къде е тази каравана и въпросният приятел в този момент си пие водката в София, е делнична подробност.

Мъжът-рицар в живота ми се слави с изключителна толерантност и търпение по отношение на глупостите, които върша, но сега, като че ли погледът му леко се напряга. Промърморва нещо от сорта на: "Е, гледай колко ни е хубаво. Разхождаме си се по шосето, какво толкова"… Сещам се, че оставихме спалните чували в София. Ами, там им е мястото…

Тръгваме пак към Лименас, с надеждата да намерим хотел, бунгало, колиба, каквото и да е. Колебая се дали да изпробвам лаишките си фотографски умения по пътя, но решавам да изчакам докато погледът на рицаря-шофьор се позатопли малко. Не го моля да спре, за да снимам ей онези светлинки на пътя. Ако спре, имам смътното усещане, че ще продължи пътя си сам.

Пристигаме обратно в Лименас. Един продавач на улицата ми обяснява точно къде се намира хотел Акрополис. Моят рицар обаче, сякаш оглушава. Решил е, че ще влезе в първия работещ хотел, вижда го и влизаме вътре.

Имат свободни стаи. Имат и бебе. И 5-6 чифта джапанки и хавлии, разхвърляни в „лобито”… Небрежна уютност. Иначе стаята е прилична, топла. Малко прилича на спалня от ученически лагер на Кранево, но то пък си е романтично. Рицарят-шофьор тръгва да сваля багажа от колата.

Решавам, че ако сега не проявя практична инатливост, няма кога. Пристъпвам плахо, поглеждам го право в очите и изричам с тих и твърд глас: „Моля те, нека да проверим Акрополис”, той е на 20 м. оттук. После веднага се връщаме.”

След минута мълчание, рицарят ме удостои с едно глухо „ммм, добре”…. В тези критични мигове стратегически усещам, че е добре да намажа устата си с лепило, поне за 10 минути.

Хотел Акрополис се оказва съвсем наблизо. Светла, отворена къща с приказна градина … Собственичката, Мария, без да се церемони, ни отвежда в най-хубавата стая. Знае, че ако не атакува бързо, ще изпусне сигурно единствените туристи на острова по това време. Изчуруликва една цена, доста по-ниска от хотела с бебето и след 5 минути багажът ни вече е в стаята, а светът става едно приветливо място. Изнервеният шофьор изчезва, оставя рицарят. С черното му кожено яке, което вече е на гърба ми.

Оттук до пълната нирвана стоят две чаши рицина. Или може би, бутилка рицина. И три чаени свещички…

Две стари истини си припомних тези дни:

  • Важно е с кого тръгваш на път. Ако е с когото трябва, и да изгубиш пътя, винаги го намираш.
  • Където и да тръгваш, винаги слагай в багажа си поне 3 хапчета безхаберие. Помагат при вятър, вбесени чайки и ноемврийски студ.

2112 | 26 ное 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате