Където нощува вятърът

11 дек 2012
Снимка: Манол Дончев

За пръв път тръгвах без компания. Все съм гледал досега да взема някого със себе си, да споделя пътуването, преживяванията. Но случва се от време на време да не може никой да ме придружи в даден момент. И обикновено аз също съм се отказвал, домързявало ме е да потегля сам. Страхувал съм се единствено от скуката. Инак много хора са ми казвали: “Не е хубаво да тръгваш сам в планината”.
   Но този път бях решен да замина, макар да нямаше кой да ме последва. А това криеше и своите добри страни. Свободата, на първо място, да не се съобразявам с никого и да мога да импровизирам спокойно, да променям плановете си в движение, да действам единствено според собствените си интереси. Друго предимство е възможността за по-точна преценка и оптимална скорост на придвижване. Пък и тръгвах с намерението да изпробвам новия си фотоапарат. Щях да мога да се заема по-сериозно с това, без да се притеснявам, че някой ме чака и бърза да стигнем час по-скоро заслон или хижа, докато аз се мотая и снимам глухарчета, борчета, канари...


  Следващите няколко дни бяха мои. И мислех да ги използвам, за да осъществя една мечта, един дълго отлаган преход – през Кончето – карстова седловина, която е сред най-известните природни феномени в България. Намира се в близост до трите мраморни върха, най-високите в Пирин – Вихрен, Кутело и Бански Суходол. Почти отвесна скала от северната страна се спуска към дълбок циркус, а склонът от юг е също доста стръмен. В най-тясната си част ръбът е широк едва около стъпка... Многократно бях чувал това описание и нямах търпение най-сетне да посетя мястото, което досега бях само виждал от стотици метри разстояние, но на два пъти се бе случвало нещо, което да ме накара да се откажа от преминаването му.


  Събудих се събота сутрин в 06:30. Час по-късно излязох от вкъщи с пълната раница на гърба. Носех храна за два-три дни; вода – четири литра – в онзи район, където смятах да пренощувам, вода нямаше; спален чувал и шалте; дъждобран; нож; компас; челник; фотоапарата, провесен през врата. Още час ми отне излизането пеш от София. Вървях до малко след края на линията на трамвай номер 5, където започваше международния път Е-79, в посока Кулата или по течението на р.Струма.
  Исках да се придвижа на автостоп до разклона на Симитли и оттам през Предела. Трябваше да сляза в началото на пътя за х. "Яворов". Когато тръгвах на стоп, знаех, че завися в голяма степен от случайността и предварителните сметки са безсмислени. Но този път имах късмет и се движех бързо. Три превозни средства смених и научих много за добрите места за риболов между София и Благоевград, както и за търговията със зеленчуци. И още любопитни факти.


  В 11:15 вече бях приключил с този етап от пътуването. Оттук нататък поемах пеш. Крайната цел за деня бе заслонът малко преди Кончето.
  Чувствах се някак по-жив. Денят бе започнал добре. А от юг, накъдето отивах, вятърът  носеше мириса на Пирин – мирис на гора, на планински цветя, на смола, на хлад.
  Едва в 13:00 бях в началото на маркираната пътека към хижа "Яворов" – първоначалната ми отправна точка. Табелката твърдеше, че дотам остава двучасово изкачване, но аз смятах да поспра, за да обядвам, преди да продължа. Този ден исках да достигна заслона на Кончето и вече знаех, че имам достатъчно време преди залеза. Очакваше ме сериозна денивелация.


  Често чувах и виждах сойки, гонещи се сред клоните. Забелязах някаква врана, която в този момент изпусна нещо от човката си и то тупна тежко в тревата. Забелязвах мъховете по дебелите стволове, юнските цветя, детелинките, здравеца, мащерката. Атмосферата беше точно това, което бях запомнил като усещане от предишни посещения в Пирин. Обичах тази планина и се радвах на всичко в нея. Добре се чувствах тук . Усетих, че дори си говоря на глас и се смея високо. Бях успял да се отърся психически от всичко друго.
    Качих се до хижата за един час, вместо за два, но не бях и уморен, затова продължих веднага. Надморската височина бе 1740 м, оставаха ми още около хиляда. Дотук бях преминал през гора, съставена от предимно стари дървета с големи и гъсти корони. Нагоре малко по малко се поразреждаха. Пътеката беше спряла да се вие зигзагообразно и сега вървеше някак по-целеустремено.

  Излязох в зоната на клековете. Прогнозите бяха за редуващо се дъждовно със сухо време, та бях готов за по-лоши условия, но изтърпях едва две-три краткотрайни преросявания. Не се наложи дори да разгъвам дъждобрана си. Минах покрай малко езерце, където капките оставяха красиви кръгчета. Още час следвах маркировката, тук вече и зимна (повечето колчета, обаче, бяха отрязани от основата и липсваха), преди да достигна билото.

 

  Там ме посрещна силен вятър, който започна скоро да блъска ситни, замръзнали капчици срещу мен. Облаците се движеха бързо и ту закриваха, ту откриваха Слънцето. Продължавах по виещата се малко под билото пътечка, облягайки се на тоягата, която бях намерил още край мястото, където обядвах. С една ръка придържах фотокамерата под якето си, за да я предпазя от водата. На моменти не можех да устоя и я изваждах да заснема поредния открил се пред погледа ми връх. Скоро можех да видя и Вихрен, както и целия дял на запад от него. Оставаше ми малко от днешния път, но се движех бавно, спирайки често, за да правя още снимки. Наближавах заслона, но вместо да продължа по обикалящата от юг върховете пътечка, се покатерих до следващия от тях и започнах да вървя по рида. Вляво и ниско долу се виждаше почти цялата Разложка котловина, а вдясно се виеше зелена долина в продължение на Влаховския циркус, който бях виждал няколко пъти преди това от Премката – седловината между връх Вихрен и връх Кутела. От време на време облаците я запълваха, от време на време я разкриваха цялата, друг път само частично. Малко по-късно вятърът започна да се забавлява с малкото останали рехави изпарения, създавайки чудна гледка – спускаше ги и ги издигаше с голяма скорост към дъното на долината и над нея. Сякаш някой разбъркваше гигантски котел.

  Показа се и крайната ми цел за деня. Малката постройка беше кацнала на един ръб. Всичко друго бе тъй огромно, че тя изглеждаше като кибритена кутийка, останала сама на празен рафт сред други празни рафтове в селски магазин. Отблизо изглеждаше доста по-надеждна – двойна врата, дебели греди за стени, под и таван, укрепващи метални въжета, изкуствено натрупан каменен праг за основа. За мен бе най-доброто, което можех да искам тук. Вътре имаше одеяла, но аз разчитах и на спалния си чувал.
   Вятърът се усилваше, започна да ми става студено и предпочитах, вместо да навличам още дрехи, да вляза на завет. Половин час по-късно се показах, за да направя няколко кадъра малко преди залеза, но бързо след това се прибрах отново, треперейки.


  Прекарах дванадесет часа на това място. Отначало се надявах да изляза при ясно време и да опитам да снимам звездите. Но през нощта навън духаше свирепо. Звучеше наистина страшно. Чувах как вън въздушните маси се блъскат в скалите, в стените на бараката, във външната ламаринена врата. Чувах и далечен тътен, който, като се заслушвах, разбрах, че не е гръмотевичен. И това продължи до сутринта. Много пъти се будех и после дълго не успявах да заспя заради шума. На няколко пъти дори чувствах леко поклащане. Бях много благодарен на хората, които бяха конструирали това място – наистина бе добре изолирано и вътре нямаше дори леко течение. Студено беше, но не повече от първите нощи за годината, които бях прекарал на палатка през април. Само че сега беше краят на юли. Знаех, че през зимата този заслон многократно бе спасявал животи и още много пъти щеше да го прави.

  С утрото вятърът не спря. Но аз бях решил да тръгвам, за да достигна по-рано х. "Вихрен", докъдето имаше немалко ходене. Не знаех и колко щеше да се наложи да чакам, ако исках хубаво време.
  Мъглата ми позволяваше да виждам едва на десетина крачки пред себе си. Придържах се към най-високото и нямаше как да сбъркам. Трябваше да внимавам, понеже раницата ми променяше баланса, въпреки, че бях свикнал да ходя с нея. Ситни капчици отново шибаха лицето ми. Не знаех точно кой пореден връх преминавах. Единствено колчетата и стоманеното въже ми подсказаха по едно време, че съм стигнал заветната седловина. Внимателно се придвижвах напред, почти не ми се налагаше да докосвам въжето, освен там, където нямаше как да стъпя встрани от него. Не можех да видя циркуса на Бански суходол, не виждах и вдясно от мен колко дълбоко се спуска склонът. Вероятно това помогна в голяма степен да остана уверен и да не се притеснявам от височината, която в момента не можех да възприема. Все едно вървях по висок бордюр.
  След Кончето пътеката тръгваше вдясно по ниското, подсичайки следващия връх, но аз исках да се изкатеря догоре и да проверя дали няма да изляза над мъглата. Продължих по ръба, но след време и аз се отклоних по-вдясно, та пак ми се налагаше да изкачвам южната стена. Достигнах най-високата точка, белязана от каменната купчинка, натрупана там. Нямах късмет, видимостта все още беше малка, макар да ставаше някак по-светло, усещах, че слънчевите лъчи проникват леко през облака. Това все още бе най-западният от Кутелите, не най-висок, но смятах от него да се върна отново надолу, без да изкачвам останалите, понеже в мъглата не можех да се ориентирам добре къде точно се излиза на Премката. Не откривах маркировка и се спусках зигзагообразно по козите следи. На места наклонът бе доста стръмен и задържането ми костваше усилия. Често свличах камъни под краката си.


  Най-сетне въздухът се изчисти и Слънцето се появи. Отначало само за момент, колкото да видя, че съм вече на около двадесетина метра само от пътеката, после пак парата се сгъсти около мен, но само докато измина краткото разстояние до маркировката, отново бе ясно утрото се очертаваше приятно и слънчево.
  Когато излязох на позната вече земя, ме очакваше изненада – цяло стадо диви кози, наброяващо повече от петнадесет животни, се разхождаше между седловината и циркуса Казана, където вървеше оживеният маршрут от хижите "Вихрен" и "Бъндерица" за върховете, Кончето и хижа "Яворов". Бях свикнал да виждам много хора тук и не предполагах, че планински обитатели ще се срещат толкова близо. Явно в сутрешните часове, когато бе все още пусто, се чувстваха сигурни. Но ме забелязаха и поддържаха винаги голяма дистанция. Заобиколиха ме отдалеч и започнаха изкачване по югоизточния ръб на връх Кутело.
  Минавах по ръба, вървях към табелата в средата на Премката, която указваше маршрутите. Точно на това място бях открил еделвайси преди време. Но тогава беше септември. И през октомври съм виждал. Може би сега бе твъре рано за тях и затова не намерих.
  За сметка на това станах свидетел на друга чудна гледка – дъга в мъглата. Беше близо до мен, очертана в изпаренията, които се движеха, а тя с тях. Застанах така, че да идва към мен, а сянката ми да попада под нея. Докато я наблюдавах и правех снимки, тя се оформи като кръг, затварящ отвсякъде сянката. Малко след това се разсея.
  Започнах слизането и още преди да прекося мястото, където бях забелязал козите, чух лай и човешки говор. Десетина минути по-късно се бях разминал вече с две големи групи туристи, отиващи в обратна посока. Третата ми среща бе с друг самотен фотограф, който също беше по средата на изкачването си към връх Вихрен. “Дано се проясни малко”, ми рече, “И преди се катерих до върха, стоях един час, поразсеяха се малко облаците, ама не беше това, което трябва да бъде” (имайки предвид ясно небе за хубави панорами, предполагам). “Там е така”, отвърнах, “Аз три пъти съм се качвал, но горе все е в облаци. Трябва много търпение и малко късмет.” “Значи, не е лично срещу мен, а?” “Не е,” засмях се. Пожелах му още веднъж успех и се отправих към хижата долу, откъдето щях отново да стопирам до София. Напусках едно любимо място, но не се съмнявах, че пак и пак ще искам да се връщам.

Вървях надолу и мислех. Наистина не беше лично срещу някого отношението на върха. Просто там бе домът на вятъра, където той оставаше да кръжи нощем, а през деня си играеше с облаците.

1893 | 11 дек 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате