Приказки от забравения Северозапад – част първа

15 дек 2012

Запознанството ни с Чипровци стана абсолютно случайно. Детето беше на година и нещо, от бебе го влачехме насам-натам и решихме, че вече му е време за първия уикенд с преспиване. И двамата с мъжа ми старателно избягваме туристически усвоените места, тълпите и спа-центровете и все ни тегли към затънтени кътчета и второкласни пътища, по които да караш, да караш, без да знаеш какво те чака накрая. Поумувахме малко и се спряхме на Чипровци. И двамата не бяхме ходили и не знаехме нищо повече от общоизвестното – килимите и Чипровското въстание. Тъй че натоварихме дете, багаж и ентусиазъм и поехме към забравения Северозапад.

Избрахме по-малко популярния път през Петрохан и не сбъркахме – от двете страни страхотна стара букова гора, от която всеки момент ще изскочи Робин Худ. А завоите и дупките... е, такива неща нас не ни плашат.  

Тук е момента да направя едно отклонение. Като чистокръвна родопчанка съм много, ама много претенциозна към планини и гори. Да е красиво не ми е достатъчно. Няма ли магия, нямам ли усещането, че иззад дърветата ме наблюдават тайно джуджета, самодиви и всякакви приказни създания – край, отписвам го. Дотогава Стара планина не ме беше впечатлила с нищо. Е, да, красиво, става за снимка за календар... и нищо повече. Западната ѝ част обаче се оказа различна. Ако трябва да я сравня с жена, бих я сравнила с... ами с Йорданка Христова. Пищна, щедра, цъфтяща, с широка усмивка. Още след Берковица се променя и природата, и излъчването, и енергията. 

Като споменах за приказни създания, се сетих за Радичков. Родното му село Калиманица, което се намира по пътя, е изселено заради строежа на язовир Огоста, но впоследствие променили плановете и решили да не пълнят язовира догоре и да не го заливат. В момента от селото са останали призрачна, полуразрушена църква, войнишки паметник и вековен дъб с гнездо на стършели. Особено място, населено с “тенци” и “верблюди”. Накара ни да прочетем Радичков отново.

Друга “забележителност” по пътя е мемориалният комплекс "Балова шума", изграден през 80-те и посветен на Септемврийското въстание. В момента изглежда като “българския Ангкор Ват” – огромни монументи, разкъртени плочи, алеи, обрасли с хвойна и всякакъв зловещ треволяк. Каквото е могло да се открадне за претопяване, е откраднато, а от единия войник, горкия, са останали само обувките. 

До мемориала е едноименната гостоприемница, рекламирана в нета като  ” идеалното място за отмора, тайна среща или другарска сбирка” с “добри условия за риболов и фриволни изпълнения” (сещате се). Кръчмето, впрочем, е много приятно, цветя цъфтят и токачки щъкат насам-натам около масите (имаше и един внушителен пуяк, но той впоследствие стана жертва на някоя другарска сбирка). 

Впечатли ни с две неща – първото е менюто, включващо неща като задушен глиган и наденица от сърна, а второто е пак менюто, но това, което пише на първата му страница.

И така, доволно похапнали, продължихме. Отбихме се в Чипровския манастир, където едно поизнервено бабе не ни пусна, защото (анатема!) бяхме с къси ръкави. Здраве да е, пет години и един игумен по-късно го посетихме отново.


 

Важното е, че накрая стигнахме в Чипровци.

Следва продължение...

3606 | 15 дек 2012

Facebook коментари

Добави коментар

2 коментара

  • 2012 12 18 #1
    Лутиен   

    Прекрасна статия!
    Но, да си имаме уважението - мога да гарантирам, че и в централната част на Стара планина, и в Средна гора има много магия. Има и джуджета, и елфи, и самодиви wink Жалко само, че доколкото знам, змейове  са забелязвани единствено в Северна България.

  • 2012 12 19 #2
    sote-full  Фиркенщайн 

    Даа.. северозапада винаги ме е впечатлявал.

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате