Мелнишките пирамиди

02 яну 2013

Естествените образувания край Мелник и тези край село Стоб ми приличат на нещо, което не е от този свят. Поне не от този, с който съм свикнал. Със сигурност ми навяват асоциации за марсианката повърхност, за австралийската червеникава пустиня или за африканските термитници. Толкова необичайни природни образувания не бих очаквал да намеря в България, ако вече не бях ги виждал.
Не очаквах да ги видя, дори когато вече бях в Мелник за първи път през последните десет години. Градът се намира в красива местност, но аз исках да открия пътеката към Роженския манастир, за която бях чувал и преди. А тя минаваше близо до няколко постройки в покрайнините, някои от които с кошари за кози до тях. След това влизаше в акациева горичка, следвайки пясъчното дъно на пресъхнало поточе. От двете страни се издигаха стръмни склонове, същите като онези, които обграждат Мелник. Доста се лутах сред драки и корита на пресъхнали поточета, докато стигна в подножието на хълма, онзи преди манастира.
Вървях в нещо като улей, сякаш вода се бе стичала и тук. Някой си бе направил труда да сложи тук-там дървени прагове, за да се образуват стълби. Скоро бях достатъчно високо и поглеждайки назад, можех да видя цялата долина, затворена между отвесните пясъчните стени, красиво набраздени от вятъра и водата. Колкото бяха по-близо до Мелник, толкова повече се стесняваха. Някои от тях бяха високи повече от петдесет метра. Над тях започваше сравнително равно плато, чийто далечен край се губеше от погледа.


  Това, което видях от върха на хълма, обаче, накара всичко друго да бледнее. На юг и на запад се простираше невероятен пейзаж. Тук пирамидите бяха по-големи, много по-разчупени и на разстояние една от друга, пръснати в простора между мен и хоризонта, на който отново се очертаваха планински склонове. Тук и там отделните пясъчни замъци бяха свързани с тесни ръбове, също чудно оформени. Един напомняше на плочките по гърба на някой стегозавър, друг стърчеше от зелената горичка долу като перката на акула, подаваща се над водната повърхност. Цветовете на места отиваха в червените тонове. Най-причудливи ми се сториха колоните и острите конуси, стърчащи право нагоре като игли. По краищата на много от тях се крепяха като с магия поставени хоризонтално плоски камъни. А може би именно те са помогнали на кулите отдолу да оцелеят, докато всичко около тях е било отмито. Не съм сигурен какви процеси са оформили тези природни феномени, само предполагам, че е било заради дъждовете. А това, което сега бе останало? Колко още щеше да оцелее? Повече от мен и още няколко човешки живота, мислех си.


  Беше пладне, затова видимостта бе намалена, хоризонтът синееше, дори на километър не се виждаше ясно. Затова следобед отидох отново. Познавайки вече пътя, стигнах много по-бързо и ми останаха около два часа до залеза. Небето беше безоблачно. Седях на ръба на единия от пясъчните хълмове, към който водеше малка пътечка, откланяща се от главния маршрут. Оттук можех да видя покривите на отделните крила на манастира, камбанарията. Но повечето време стоях обърнат в другата посока, а над мен се простираха клоните на силно разклонен дъб, израсъл точно до ръба. Една от най-големите Роженски пирамиди се намираше право срещу мен. До нея водеше „гърбът на стегозавъра”. По-назад бяха силуетите на някакви върхове от най-южната част на Пирин планина, а ако се обърнех надясно, виждах Беласица, зад която Слънцето щеше да слезе. Между мен и нея стояха множесто от по-малките кули, вече оцветени в оранжеви отенъци.


  Никак не беше досадно чакането. Можех да се наслаждавам на простора много дълго, отнесен в мислите си. Не се чувствах никак сам. В момента носех още поне двама души в себе си, представях си как ще им разказвам, как искам да споделя видяната красота, да ги доведа някой път тук. Но не исках да използвам телефона си, за да не развалям атмосферата - абсолютното спокойствие на отмиращия октомврийски ден.
  Само дето водата ми бе твърде малко – половин литър, вече на привършване. През двадесетина минути си позволявах по глътка. Опитвах се да не мисля за това. Два гарвана се гонеха известно време във въздуха и аз насочих вниманието си към тях. По някое време единият отлетя нанякъде, а другият застана върху един от пясъчните стълбове.
  Скоро щеше да дойде залезът, аз щях да направя няколко снимки... И да си тръгна. Но бях решил, че това място си заслужава да се връщам към него многократно – това го мислех тогава, мисля го и сега, след три други посещения.
По-късно узнах, че подобен релеф мога да видя и край Стоб, съвсем близо до пътя за Рилския манастир. Отлагах малко по-дълго пътуването си дотам, но все пак го направих. Тук вече очакванията ми се оправдаха – местността изглеждаше почти по същия начин като вече познатата ми. Разнообразието се дължеше най-вече на цветовете, с които са обагрени. Край Мелник пясъкът е бледо жълтеникав, край Роженски манастир вече е оранжев. Край Стоб има и от тези цветове, но и много наситеното тухленочервено, което не бях виждал преди. Освен на Марс, но това е друга тема.


Отново беше дъждовно, мрачно, аз отново се притеснявах за малкото оставащо време до нощта, за транспорта в обратната посока... Прибавих и това кътче към онези, които няма да ми омръзнат скоро. Защо? Релеф. Някак си ме влекат особеностите на релефа и често са единствената и достатъчна причина да потегля нанякъде. А на картата на Пирин виждам отбелязани още едни пясъчни пирамидки.
Да се готвят.
 

Галерия

1954 | 02 яну 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате