От Младежко до Силистар

15 мар 2013
Снимка: Манол Дончев

Слизаме на разклон на шосето между Бургас и Малко Търново. Оттам старо асфалтово пътче води на запад, обратно на течението на река Младежка, към село със същото име. От другата му страна е нейният извор. Казват, че името на селото е в чест на дружината от войници, които навремето са построили пътя. Преди много десетилия. Сега настилката е изронена, пробита на много места от свежи тревички и пролетни цветя, а тук там и от многогодишни растения. Табелата на входа на селището е ръждясала по цялата си повърхност, като подигравка с надписа на нея.


Селото не е съвсем изоставено. Всъщност има и новопостроени къщи, може би служещи за вили. В сърцето на Странджа е чудесно място за почивка, а дивечът привлича и любителите на лова. И по това пътче минават автомобили – по няколко на час през деня.
Изворът е навътре в усойната гора. Дотам се изгражда екопътека. Вероятно, когато четете това, тя вече ще е готова. Реката започва изпод камъните и сякаш от корените на старо дърво. Наблизо в скалите има пещера с подземни води.
Посещението ни тук е кратко. За час и нещо сме се отклонили в тази посока, още толкова ни е престоят и после се връщаме към главното шосе, от което поемаме на изток. Целта ни е да достигнем село Бяла Вода до свечеряване. Следваме мек лесничейски път през гората, който се изкачва нагоре. Теренът започва да напомня за това, че сме в планината. Дъбовете оредяват и излизаме на високи полянки, където улавяме слънчеви лъчи около час преди залеза. Въздухът тук е сух и ухае на мащерка. Спираме за по няколко сандвича и продължаваме.


Палатката ни е опъната близо до крайните къщи от южната страна на Бяла Вода. На един хълм сред висока трева и под короните на дърветата. Нощта е хладна. Почти през цялото време слушаме виенето на чакали в далечината.
На следващата вечер сме достигнали Синеморец на автостоп. След като пренощуваме отново в палатката, поемаме на юг през местността Силистар. Започваме с леко изкачване между скалите над залива Бутамята и от там нататък еко пътеката върви десетки метри над морския бряг. Табели ни разказват историите на различни скални масиви, образувани от вулканична дейност в минали епохи. Образуванията са разнообразни – камъните са кълбовидни, стъпаловидни, напукани в мрежеста шарка, подобна на тази на суха почва, издължени като игли носове, врязващи се навътре в морето, издълбани заоблени ниши. Сега са дом на чайки и корморани.
Оголеното плато се редува с дъбови гори. На няколко пъти слизаме и до пясъчни ивици, най-голямата от които е известна под името Липите. Все още в пясъка цъфтят макове. Един от следващите плажове е около пресъхналото устие на някакво малко поточе, за което подсказват изгладеният пясък и речната растителност. Често се спирам, за да събирам парчета от раковини, но това не е всичко, което морето е изхвърлило тук. Няколко залива са силно замърсени с пластмасови, метални, стъклени и други отпадъци. Някои толкова големи, като парчета от тръби или части от автомобили, че не вярвам човек да ги е донесъл дотук и да ги е оставил насред нищото. Предполагам, че морски течения са довлекли това до територията на защитената местност.
Седим върху покрити с оранжево-кафеви лишеи скали, между нишите на които расте устойчива на суша и горещина флора. Прибягват гущери. Спрели сме, за да се подкрепим отново със сандвичи, когато навътре в морето нещо привлича вниманието ни. Разбираме, че наблюдаваме стадо делфини по характерното движение на обектите. Иначе са твърде далеч, за да различим повече от дъгообразните „подскоци” на повърхността с просто око. За щастие нося дълга оптика и с нея се редуваме да ги наблюдаваме. За нещастие качествени снимки не мога да направя с нея на такова разстояние. Но пък съм щастлив. Не съм очаквал да видя тези великолепни животни по това време и на това място. До този момент не съм виждал ни едно от тях на свобода. Стоим там, докато се изгубят от погледите ни още по-навътре.
По-нататък гората започва да придобива интересна цялостна форма, докато приближаваме следващия голям нос и устието на следващата река – самата Силистар. Вятърът откъм морето е накарал дъбовете да образуват естествен навес от короните си – навес, който започва от земята при най-близките до брега дървета и постепенно като профил на чадър обгръща вътрешността. Заради дъговидната извивка от разстояние бихме могли да объркаме разлистения горски покрив с тревист хълм.


Това би трябвало да е краят на пълноводния сезон, но вече реката почти прекъсва своя ход на метри от морето. Прелива се съвсем малко вода, сякаш преборила се с насрещния вятър, който тук е достатъчен, за да върне течението леко назад поне по повърхността. Вълничките бягат навътре към сушата. Между двата водоема се издига замък. Всъщност в момента наблюдаваме как децата изграждат основите му с мокър пясък. Заливът е препълнен дори на тази ранна дата – някъде около Гергьовден. Малцина се къпят, все още е сравнително студено, но се виждат и сърфисти. Отпочиваме, наблюдавайки разнообразните сцени, но плановете ни се променят. Решаваме да тръгнем следобед и по светло да прекосим гората отново, за да не останем покрай тълпата, а и за да отхвърлим малко път от онзи, който ни очаква на другия ден. Може би това е основната причина да побързаме. На автостоп не можем да сме сигурни кога ще тръгнем и кога ще достигнем следващата цел.

2133 | 15 мар 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате