На автостоп до Букурещ

23 авг 2013
Снимка: Манол Дончев

Двадесет и четири часа преди началото на този етап от ваканцията изобщо не го бях очаквал. Дори не съм предполагал, че в обозримо бъдеще ще ми хрумне да тръгна натам. А още преди пътуването да бе приключило, не исках да помислям колко ценно преживяване съм щял да пропусна на косъм…

Ще разкажа отдалеч, защото цялата история ми донесе вълнуващи спомени.

Започнах малко насила и доста по навик. От няколко години в началото на август все използвам комбинация от железопътен и велосипеден транспорт, за да се добера до брега край Тюленово – сборище на катерачи, гмуркачи или просто любители на почивката извън пренаселените курорти. Място, където сутрин по изгрев виждам делфините, а следобед търся отчаяно малко сянка между скалите, по които лазят хора. За четвърта поредна година този ритъм не успява да ми омръзне. Но за посещенията си в този район вече съм разказвал.

А какво се случи този път? За начало – тръгнах сам. Още от края на последната зима убеждавам разни другари колко хубаво ще изкарат, ако ме придружат и мнозина бяха изявили желание да пробват или дори да дойдат за пореден път, но… желанията и възможностите се разминаваха, обстоятелствата се наредиха така… и нямаше кой да ме придружи. Което почти ме отказа. Но в крайна сметка реших да си дам сам начален тласък и просто да натоваря колелото на влака, а от там нататък всичко да потръгва, както ще.

Шансът беше с мен обаче. И малко лош – предимно под формата на няколко спукани гуми, но предимно добър.

Събота сутрин. Още във влака срещам малка групичка – едно момче и две момичета, които имат съвсем същите планове като мен – да слязат в Добрич и да въртят педали до Тюленово, където те отиват за пръв път. Всъщност и те самите са катерачи (като някои други, не като мен – аз не съм… още) и са чували за практикуването на дисциплината Deep Water Solo по онези места. От първите няколко минути разговор ми е доста лесно да им се доверя и да пратя преносимия си компютър и друга излишна част от багажа си с автомобила на техни приятели, посрещнали ги на гарата. А аз вече съм решил, че ще се съобразявам с тяхното темпо и ще се движа заедно с тях да показвам пътя, въпреки по-добрите възможности на моето колело (тази година, след предишен горчив опит, за пръв път съм решил да тръгна с пригоден за шосе модел).

Неделя късен следобед. Аз вече съм снимал покрай скалите над морето, мнозина са се катерили, някои сме скачали отвисоко във водата, всички сме се пекли на големия пек. След това с колелата група от вече шест-седем души сме стигнали до плажа на Шабла. Връщаме се обратно малко преди залез, когато едното момиче – ще я наричам Силвия – споделя, че иска следващите дни да прави нещо различно. Останалите имат намерение да прекарат няколко дни все около това място, а тя си мисли… защо да не остави колелото при тях и да стигне някак някъде малко по-далеч… Това започва да звучи доста добре, преди тя да каже „Букурещ“. А? Чакай, какво? Къде? Буку-по-дяволите-рещ? Защо чак там? Такива мисли ми минават, а тя допълва, че го е решила вече и ако има кой да тръгне с нея, ще бъде на автостоп, иначе – сама с автобус, дори да струва много. Просто няма по-удобен момент за нея да посети тази чужда столица. Радвам се на честта да бъда попитан и поканен, но съм хванат неподготвен и малко шокиран от мащаба. Още повече че в момента на зараждането на нейната идея тя си представя как това ще се случи в рамките на едно денонощие. Което ми се струва нереалистично. Но не отказвам съвсем предложението, а го оставям да виси. Ще опитам да взема решение до сутринта. Заявявам, че това трябва да се координира с цялата група така или иначе, защото групата ще стои и ще чака завръщането на експедицията (от един или повече човека).

Понеделник сутрин. Ставам отново преди изгрева, след като съм зъзнал под открито небе в лекия си спален чувал. Ранното ставане е най-лесно, когато не ти е комфортно да лежиш. Този път и Силвия се е измъкнала от палатката си и наблюдава появата на Слънцето заедно с мен, но не коментираме нищо за обсъжданото предната вечер пътуване. Само вече знаем, че всички от групата имат нагласата да чакат – с това проблем няма. А аз все още нямам нагласата да тръгна. Утрото се изтъркулва и денят отива към горещата си част. Насаме съм с мислите си в банята на едно дворче и изведнъж решавам, че единствената причина да не тръгна за Букурещ би била присъщата ми инертност и нежеланието да се откъсвам опасно много от скучния си ежедневен ритъм. Пък уж посещаването на нови места е полезно и за професионалното ми развитие. Само дето столицата на Румъния не ми звучи обещаващо, не очаквам да е особено интересна. Опитът се обажда и припомня на „глупака такъв“, че всеки път така си е мислил, преди да отиде и да види.

Минута по-късно обявявам готовност да тръгна. Веднага сортираме нужен багаж и такъв, който ще остане в Тюленово, поглеждаме към картата върху нечий дисплей, избираме маршрут през Дуранкулак, Мангалия и Констанца, правим последни уговорки и сметки, че вероятно отиването и връщането ще ни отнемат между два и три дни…

И сме на пътя!

Понеделник по обяд. Сменили сме три превозни средства до границата и сме я прекосили пеш. Влизаме в първия курорт от румънската страна – Вама Веки. Търсим банкомат, но не намираме работещ в наша полза такъв. Излизаме от северната страна и стопираме. Следващата спирка за нас е Мангалия, а дотам сме обменили няколко думи на английски с човека, който ни вози. Оставя ни близо до изхода на града, където виждаме пътни знаци, които ни канят да посетим Венера или Сатурн. Това ни се струва прекалено за момента и решаваме да си останем на Земята. А по-нататък по шосето, вече от прозореца на следващия автомобил, в който се возим, забелязваме отбивки към Юпитер и други планети. Или може би къмпинги с подобни имена.

По-късно. По някое време през вече не толкова ранния следобед сме успели да се нахендрим качествено на доста неудобно място – на осем километра южно от Констанца и точно преди качването на магистралата за Букурещ. Кратък културен обмен с любезни пътни полицаи са ни довели до извода, че не е хубаво да опитваме под носовете им да се качваме пеш на самата магистрала. Затова си чакаме преди нея, вдигайки палци и размахвайки надпис с крайната ни цел, направен с лак за нокти върху гърба на разпечатаните лекции на Силвия. Едва по-късно осъзнаваме, че от Констанца има други изходи, водещи към Букурещ, при това в правилната посока – директно на запад, а не на юг, където стоим и на практика гледаме потокът от автомобили, тръгнали по-скоро натам, откъдето ние всъщност сме дошли. Следва кратка драма в една маршрутка, където сме се качили в резултат на неразбирателство. В крайна сметка се оказваме в самия пристанищен град, от който се опитваме да се отдалечим. Може би за добро – след час и нещо вървене през него най-сетне успяваме да купим пътна карта на Румъния и тръгваме да излизаме на запад към друго включване в магистралата.

Този път ни се усмихва късметът вследствие на друго неразбирателство. Един човек отбива колата си, за да ни упъти, виждайки че разглеждаме карта. Но не говори английски и включва съпругата си на високоговорител по телефона. Разговаряме с нея и тя предлага той да ни остави някъде след началото на магистралата, ние много благодарим, а той не знае какво тя е предложила. Спорят нещо на румънски език и – никаква изненада тук – жената побеждава. Мъжът след това е още по-услужлив и изминава сериозно разстояние по пътя за Букурещ, преди да хване страничен път наобратно. Стоим на локална пътна лента преди тя да се включи в магистралата, след като така са ни предупредили всички досега. Но никой не минава в нашата посока и всъщност никой не се качва оттам, та решаваме в крайна сметка да пренебрегнем добрите съвети и опасенията, свързани със сърдити пътни полицаи. Ако не искаме да се откажем, нямаме друг избор. А Слънцето е вече ниско и остава не повече от час светлина. До Букурещ има още двеста километра.

Почти веднага след последния ни ход някой ни качва, защото сме изглеждали много не където би трябвало да бъдем. Този някой е живееща и работеща в Румъния французойка, която ще нарека Мериан. Няколко часа разговаряме приятно с нея, докато пътуваме по здрачаване през Румъния. Вече сме по-спокойни за успеха на мисията. Мога да се наслаждавам на интересни гледки като тази от моста над Дунав, под който на поляна до брега на реката голи до кръста деца ритат топка покрай стадо овце; други хора ритат топка между колонките на бензиностанцията, където са поспрели, за да заредят и да отдъхнат.

По тъмно Мериан ни доставя направо в центъра на столицата, като дори се опитва да ни помогне с намирането на място за пренощуване. Води ни до хостел, който е знаела, но той се оказва вече изчезнал. Притеснена е, вероятно защото положението на двамата чужденци, каквито сме за нея, още не е сигурно. Но след цялата помощ, която дотук ни е оказала, това съвсем не е необходимо. Уверяваме я, че всичко с нас ще бъде наред и по-късно ще се свържем с нея, за да разкажем. В момента ние просто се радваме на успешното си пристигане! Направено е! От тук нататък всичко е възможно! Или поне дребните неща, които искаме. Не сме далеч от истината, като си мислим така. Още от този момент Букурещ обещава да е много приятно място за опознаване.

1743 | 23 авг 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате