С колело по маршрута над село Локорско

26 окт 2013
Снимка: Манол Дончев

Един есенен ден с приятели решаваме да изпробваме офроуд велосипеден маршрут недалеч от София. Малко отвъд околовръстното шосе е отбивката за село Локорско, а над него започва пътят, описан в онлайн форумите. Категоризиран е като за новаци. Точно такива сме си ние. Не сме карали много извън асфалтирани пътища, а и велосипедите ни не са от необходимия тип и подходящо екипирани за каране по пресечен терен. Но като за приключението се решаваме на такъв опит.


От центъра на София дотам се стига през кв. „Орландовци“, все на север и накрая през малък железопътен прелез, където няколко кучета с трудно определима порода изпращат напускащите столицата. След пресичане на околовръстния път се отбиваме в локален, който води към селата в подножието на Стара планина. Още малко на север от нас остава комбинатът Кремиковци, край който има други маршрути.


До площада на селото теренът е равен, но от там нататък започва стръмно изкачване, първоначално отново по асфалт до около километър и нещо след последните сгради, покрай изкуствено засадена борова горичка. След това вече приближаваме естествената за тази малка височина широколистна гора, но дотам... Първата изненада. Началният етап на офроуд трасето е на път да ни откаже от цялото начинание. Кръгли камъни с размери около човешки юмрук са смесени с ронеща се песъклива почва и това затруднява придвижването ни дотолкова, че предпочитаме да бутаме возилата си, вместо да се мъчим с въртене на педалите.


За щастие, оказва се, че само началото е такова и след него всичко отговаря на очакванията ни. Всъщност доста лесен и утъпкан път, по който са минавали товарни автомобили, пресича гората и ние само се носим между дърветата от двете страни в продължение на няколко километра, после излизаме на открито било. Настилката не е от пръст навсякъде обаче, а по-скоро от много ситно натрошени малки камъчета, по-скоро плоски, разпаднали се на слоеве, което е по-лесно за придвижването, отколкото в случай на четвъртити такива, но и в даден момент води до спукване на гума.

Есенните дни са кратки. Особено ако си тръгнал около пладне. Слънцето вече залязва, когато по предварително разпечатана карта намираме къде велосипедният маршрут напуска автомобилния път, за да се спусне по тясна пътечка през гората. По смрачаване се наслаждаваме на тази най-приятна част от пътя, където инерцията ни носи надолу по естествено образувани издигания и спадания, виражи и прави. Докато почти по тъмно, вече използващи осветление, не достигаме до втората изненада от маршрута – най-долният участък представлява подскачане от скаличка на скаличка – всеки път от около педя височина. Потракването на колелото ми всеки път ме кара да си мисля за разходите за ремонт, които ще трябва да направя след това. Нормално е в такава ситуация да поразбия това-онова. Понякога не се решавам на някои от прескачанията, които просто не са за мен.
Скоро кръгчето се затваря и сме се върнали на онези кръгли камъни в пясъка. При наклон надолу не са чак такъв проблем и след още малко сме на асфалта, за да стигнем до центъра на селото. Там вече ни хваща мързелът и натоварваме велосипедите на минаващия в удобно време автобус, който ще ни върне в Орландовци след добрата разходка.

1765 | 26 окт 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате