История на приборите за хранене

11 мар 2013
Снимка: foter

Най-старият прибор за хранене е ножът.

Съществува мнение, че имено изработеният от камък или кост нож е първото оръдие на труда на първобитните хора. От началото на човечеството до днес той се използва като оръжие, за лов и всякаква работа. Но преди около 5000 години са се появили и специалните ножове за хранене. Само допреди няколко века хората са носели със себе си лични универсални ножове, които са използвали не само на масата, но и за работа. Те са били тесни и техният силно заострен край бил използван за набождане на храната като с копие и поднасянето ѝ до устата.

 

През XV – XVI в. на трапезата на знатните хора се появят скъпи ножове от злато с дръжки от скъпоценна дървесина. В течение на времето при ножовете се променя само материалът, от който са изработени, и формата на ръкохватката. Простите бронзови ножове с дървени дръжки и изисканите сребърни и златни ножове с разкошни инкрустации отстъпват място на универсалните със стоманено острие и пластмасова дръжка. Що се отнася до формата, първите прибори за хранене не са се отличавали съществено от съвременните. До XVII в. са съществували само ножове със заострено лезвие. Закръглените върхове, според легендата, се появяват по заповед на кардинал Ришельо, за да предотврати навика на своите гости да чоплят зъбите си с ножа, с който се хранят. Малко по-късно крал Луи XIV забранява изцяло острите ножове на улицата и на масата, за да намали насилието в страната.
Въпреки че сгъваемият нож изглежда изобретен наскоро, всъщност е бил измислен от римляните още през I в. за военните походи и пътешествията. Появилият се скоро след това обичай да се носи ножът в ножница възпрепятства по-нататъшното развитие на джобните ножове. Към края на XVI в. сгъваемият нож отново станал нужен за пътешествениците и войниците като оръжие, инструмент за защита и прибор за хранене.

 

Вторият прибор за хранене станала лъжицата.

Не е известно кога точно се появяват първите лъжици, но те били изработвани от глина, черупки от плодове и раковини. И до ден-днешен в отдалечени краища на света хората използват раковините за загребване на течната храна, а в латинския и древногръцкия езици думата „лъжица“ е образувана от думата, с която са наричали черупката на охлюва. През III в.пр.н.е. се появяват лъжици, изработени от рог, дърво или рибена кост.


 

В древен Рим аристократите са използвали златни лъжици. В Египет приборите за богатите са се изработвали от скъпоценни камъни, слонова кост и благородни метали, а простолюдието се е хранело с дървени лъжици или най-често с ръка. В Югоизточна Азия за изработката им са използвали кристал и по-късно – порцелан. В Европа били най-разпространени дървените лъжици. Англосаксонската дума за лъжица (spoon) има същия корен, както и думата „треска“ (отчупено парче дърво), от което може да се съди, че дървените трески са били използвани масово за направата на лъжици.


За разлика от римляните, които са разпространили приборите за хранене из цялата Римска империя и са предпочитали лъжици с овална форма и дълга дръжка, в Европа най-разпространени били тези с кръгла широка част и удобна за хващане дръжка. Едва към XV – XVII в. започнали да се появяват издължените лъжици с овална форма. Дръжките били значително удължени във времето, когато на мода били пищните яки и жабото.

С появата на перуките и кринолините те започнали да приемат по-изящна форма и привичната за нас дължина. Към средата на XIX в. се появяват лъжиците с плоски дръжки, които позволяват да бъдат държани елегантно с 3 пръста. В същото това време се появява и обичаят да се изобразяват фигурите на 12-те апостоли на дръжките им (затова и сервизите започват да се произвеждат за 12 човека). Също от това време произлиза традицията при кръщаването на детето да му се подарява сребърна лъжичка с изображението на светеца, на когото е кръстено.



Приборите за хранене отдавна са превърнати в произведения на изкуството. „Кухненското сребро“ е било символ на аристократизъм и отличавало простолюдието от благородниците не само по наличието на въпросните предмети на разкоша, но и по умението да си служат с тях и да спазват етикета. В старите английски списания можете да срещнете такъв съвет: „Пробийте сребърната чаена лъжичка, за да научите детето си да я използва само за разбъркване на захарта в чая, а не за да пие с нея или да си сипва захар.“
Към края на XVIII в. металните лъжици престават да бъдат символ на богатство – във всеки дом имало такива, изработени от бронз или олово. В началото на XIX в. била изобретена сплавта от мед, никел и цинк, която много наподобявала сребро (нойзилбер, алпака, мелхиор). Към средата на XIX в. започнало увлечението към алуминиевите прибори. На масата на Наполеон III алуминиеви лъжици получавали само императорът и най-уважаваните му гости, всички останали трябвало да се задоволят с позлатени.

От всички прибори за хранене вилицата е най-младият.

Прототипът ѝ се появил в Древна Гърция. Представлявал е голям инструмент с два остри зъба за изваждане на месото от жаравата и сервиране на горещи храни. В тези времена не са използвали вилици при хранене, ядяло се е с ръце.

 

По време на римските пирове било прието да се ползват специални ръкавици или заострени наконечници на пръстите, за да се предпазят ръцете чисти. През V в. в Турция се появили малки двузъби вилици, а през X в. – във Византия, откъдето се разпространяват и в Европа. Заради приликата си с дяволските рога и неудобството при използване, тези вилици са били почти забравени през Средновековието. А в някои страни дори били забранени с указ на римския папа. През XIV – XVI в. вилиците се считали за прищявка на богатите. По това време във Франция изведнъж престанали да ядат с ножа и започнали да използват еднозъба вилица (шило) за набождане на късчетата храна. Даже в началото на XVII век английските джентълмени считали вилицата за излишество и предпочитали да използват пръстите си. Според етикета по това време месото било елегантно хващано с три пръста, след което са ги изплаквали в специална чаша. Едва към края на XVII в. се появяват удобно извитите вилици с три и четири зъба и бързо стават незаменим атрибут на висшето общество.

Пътешествениците и знатните пратеници през Средновековието носели със себе си сгъваеми вилици и лъжици, пристегнати плътно в красив калъф, защото в дворовете на източните владетели не им предлагали прибори за хранене.
В средата на XVIII и началото на XIX в. Европа се запознава с множество нови продукти, били разработени рецепти за изискани блюда. В резултат на това се появили най-различни видове специални ножове, лъжици и вилици, което от своя страна довело до усложняване на етикета. През XX в. започва и обратното движение за опростяване и унификация на приборите за хранене. Широко разпространена била изобретената още в началото на XIX в. вилицолъжица (spork). Този прибор има вдлъбнатина за течности и 2 или 3 зъба. И днес такива пластмасови прибори могат да се срещнат във веригите за бързо хранене. Друг вариант на вилицолъжицата е комбиниран прибор, на който в единия край се намира вилицата, а в другия – лъжицата. Съществува даже такъв, който обединява лъжица, вилица и нож (splayd). Недостатъкът му е, че е непригоден за хората с водеща лява ръка.

Може да ни се струва, че това са основните прибори за хранене, но не трябва да забравяме, че с тях си служи по-малко от половината човечество. Останалата част се храни с пръчици или с ръце. Следователно се оказва, че пръчиците за хранене са всъщност най-разпространеният прибор за маса.

Неизвестно е кога са се появили първите пръчици за хранене.

Първоначално те са се правели от разцепен бамбук и напомняли щипки. Монголските племена така и не започнали да използват разделени пръчици. Най-старите такива прибори са намерени в Китай, направени са от бронз и датират от XII в.пр.н.е.
В древни времена те са се използвали при религиозни церемонии и били символ на богатство и благороден произход. Едва в VIII – IX век те стават ежедневен прибор за хранене. Китайското им название куаицзъ (kuàizi) буквално означава „бърз бамбук“. Бамбукът е най-подходящият материал за изработването им, защото няма собствен мирис и вкус, не провежда топлината и е относително евтин. Други материали, които са се използвали за изработката са: сандалово дърво, кедър, бор, тиково дърво, нефрит, корал, слонова кост и благородни метали.

Няма нищо удивително, че в Югоизточна Азия станали популярни точно пръчиците за хранене, а не другите прибори. В източната кухня преобладават ястията, при които продуктите преминават през краткотрайна топлинна обработка в специален тиган – уок, поради липса на достатъчно гориво за дълга топлинна обработка. За да се изпържат продуктите за толкова кратко време, те трябва да са нарязани на дребно. Освен това, сортът ориз, разпространен в този регион, е много лепкав, което го прави удобен за ядене точно с пръчици.
През вековното съществуване на пръчиците се появяват няколко техни разновидности. Дългите метални или бамбукови (до 40 см) се използват за приготвяне на храната, а късите (20-25 см) - за хранене. Пръчиците, завършващи с тъп край, са предназначени за ориз и зеленчуци, а заострените са по-удобни за месо и риба. Тези от необработено дърво или бамбук имат антибактериални свойства и по-добре задържат храната, защото имат грапава повърхност. По-трудно е да се яде с изработените от метал, порцелан, лакирана ценна дървесина или слонова кост. Такива пръчици са истински произведения на изкуството и боравенето с тях изисква определен опит.



В Китай са разпространени пръчиците от необработено дърво или бамбук с тъп връх, в Япония е прието да се яде с лакирани и заострени, наречени хаси, които са удобни за ядене на риба. Там мъжките, женските и детските пръчици имат различни размери, а последните са и украсени.
Тибетските и тайванските имат формата на неподострен молив. В Корея изработват плоски пръчици от неръждаема стомана и допълнително използват дълбоки лъжици за юфката. Традиционните корейски прибори са се изработвали от сребро и са били използвани само от аристократите.
В азиатските ресторанти обикновено се поднасят пръчици за еднократна употреба. Според етикета при боравенето с тях не трябва да се издава звук, който да привлича внимание. Не трябва да се оставят забити в купичката с ориз, защото така напомнят пръчиците тамян, които се палят при погребение. По същата причина не трябва да ги поставяме отляво на чинията, защото така се сервира храната по време на помен. Дори леворъките трябва да държат пръчиците с дясната ръка. По време на хранене се счита за невежливо да се поставят пръчиците така, че да сочат към съседа. В Китай и Виетнам е прието да се държи купичката близо до устата и да се използват пръчиците не за захващане на ориза, а просто за побутването му към устата, но в Корея такова поведение се счита за некултурно. В Япония е недопустимо да се подава нещо от едни пръчици на други. За да се прехвърли храна от общата чиния, се използва специален чифт прибори. В краен случай може да се използва обратната страна на индивидуалните пръчици. След като храненето приключи, трябва да се оставят пред чинията с краища, обърнати наляво.
Китайските и японските деца започват да се хранят с пръчици от едногодишна възраст. Счита се, че това развива фината моторика и влияе на умствените способности на детето.

 

Източник на снимките: calacademy.org; hospitalityguild.com
 

4143 | 11 мар 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате