Прибиране или не?

Синът ми и дъщеря ми да говорят и разбират български за мен е достатъчно. Всичко друго ми е маловажно. Все още сме в България, но е ясно отсега, че няма да сме тук завинаги. И не ми пречи. Децата ми са с двойно гражданство и като пораснат, сами ще изберат къде искат да живеят. За баща им България е пета поред държава, аз все се оглеждам навън, така че не очаквам от тях да искат много да се задържат на едно място.

Има нещо дълбоко в човешката психика което определя как човек ще се чувства в друга култура. Дали се нарича толерантност, дали е много по-сложно не знам, но наблюденията ми показват, че е трудно да се предскаже преди да се е случило. Примерно двама приятели в България, както и да ги погледнеш - прекрасни хора, искат да заминат, заминават, след което в първия месец на новото място единия започва да се оплаква от всичко. Предимно от хората, но също и от най-невероятни детайли на действителността - кое не било както трябва в автобуса, кое в банята, кое на тротоара. Не се правело така, ТЕ не знаят това, ТЕ не са чували за еди какво си и т.н.  Става ясно, че човекът не е за тук. Връща се в България - неврозата му изчезва яко дим. Знам поне 3 семейства които за да не се разделят се върнаха (защото на единият  от съпрузите  не му понася в чужбина). Знам и семейство което си живее разделено, не са разведени, не са скарани дори, в отпуската единият отива да види другия (в България).
Защо не спира да ме удивлява факта на непредсказуемост при адаптацията. Защото същите тези които не се адаптираха, преди да тръгнат са били не по-малко ентусиазирани за изнасяне отколкото другите. Не са се дърпали, не са ги убеждавали, съвсем искрено и дори въодушевено са искали да се преместят.

@Soney, да, много интересно, и аз съм го забелязала. И пине по мои наблюдения не зависи от това, дали и колко е интегриран човек, дали владее добре езика, дали общува с много/малко българи, не зависи от социалния или образователния статус, от това дали е студент, свзонен работник или утвърден професионалист с постоянна работа... виждала съм го при всякакви хора. Може би е малко по-изразено, ако нивото на владение на местния език е по-ниско и човекът не е добре интегриран, но не съм убедена.. Интересно би ми било и други да споделят впечатления.

За да се адаптира някой първо трябва да знае език, от там тръгват проблемите, без реална комуникация адаптация няма, често тълкуванието е грешно и избива в негативизми и хулене на цялата система. Има значение и интелектуалния статус, защото е важно не само да се знае език, но и да има разбиране по въпроса. Много от информацията я има дори и на български в интернет, но няма капацитета да се прочете и анализира.

Нямам отговор. Мисля че факторът "професионална реализация" е с много по-голяма тежест от фактора знаене на език. Има професори в страни където не знаят местния език.  Добре са. Но има плочкаджии, водопроводчици, шофьори и др които също са добре, въпреки че езика им доста куца. Общото е, че и едните и другите са доволни от това което правят и от възнаграждението за него.
Да - често пъти езикът е спънка (например за актьори и др е много важен), но искам да кажа че  реализирани без език могат да са щастливи.

Аз познавам български двойки в чужбина, които общуват само с българи, и такива, които твърдят че предпочитат общуването само с местни/интернационално. И сред двете групи има доволни и недоволни като цяло от емигрантския живот.

За да се отправиш по емигрантския път, според мен се изисква комбинация от: авантюризъм (осъзнаване на риска, но и любопитство, което е по-силно), опортюнизъм (активно търсене и оценка на възможностите в дълъг план) и в някаква степен неудоволетвореност - погледнал си на изгледите си за местно израстване - кариерно, кръг от близки и среда и семейно, но не и на последно място, нещо за което загатна  Soney - да се готов да се настройваш на една честота с чуждото -  култура, общност или начин да “бъдеш” в общество. Аз съм израстнала на две граници, през соца. От най-ранна възраст ми беше ясно, че двата най-близки града са небългарски, че там живеят хора, говорещи други езици, имащи по-различни порядки, и точно тази разлика ми е била интригуваща от най-ранното ми детство. Какво е това, което подтиква примерно семейство да емигрират, не знам, моят път е бил индивидуален и това са моите впечатления.

Човек ако не опита, няма как да знае, вечно ще мисли и ще се измъчва, като Банишор4е.  Щом някой  е решил да се връща, означава, че има сериозна причина за това. Жалко, че са те разубедили, те нямат представа от твоите терзания и как се чувстваш ти. А и винаги може да се върнеш - на днешно време само трябва да искаш.
По въпрос за това, кой как се е интегрирал има значение как бива приет от местните. Мен ме прегърнаха, така да се каже, първо като партньорка и съпруга на ММ,  после като майка на децата и накрая като колежка и приятелка. Разбира се, че не винаги с най-топли чувства, но то и в родината е така. Просто имах възможност да опозная страната и чрез ММ - като част от културата и манталитета. Отделно той стана близък с нашата действителност - живя 3 години в БГ, две от които бяхме заедно.
Пак казвам, кой както го чувства!

Христос Воскресе! Светли празници!

Вече в няколко поста споделям нашата “история” и ми е малко неудобно да не прекалявам, но ние сме от хората, които от чужбина се върнаха в България и после от България отново заминаха за чужбина. В рамките на около 1 г. 6 м. Не казвам, че това и най-разумното и правилно решение, на това е единственото, което можеш да направиш сам, по собствено убеждение. Никой не ни е настройвал. При нас обаче нямаше носталгия, мъка и страдание по България. Просто около ковид много ни дойде изолацията, мерките и към тях се допълни, че ни залипсва нашенкото - като комуникация, култура, маниер на поведение …. В България се оказа, че точно то е едно от нещата, което не ни понася.
Беше унищожително изморително, напрегнато, хаотично и изобщо животът тече по един начин и с една особена вибрация. Сега поне знаем, че сме опитали и няма да се терзаем дали не бихме живели по-добре в България. За детето също нямаме никакви колебания.
По отношение на адаптацията и интеграцията в чужбина: аз не обичам да обобщавам, но понякога се налага да говориш за масовото и да правиш обобщения. Факторите са много. Като цяла в българина има една черта “абе те ли ще ми кажат на мене”. Едно себеусещане, че е кадърен, умен, способен, много над разглезените западняци. Просто държавата му е скапана, щото управниците … И бидейки в чужда държава това чувство рядко го напуска и рядко осъзнава, че държавата е хората, че управниците идват от народа. Освен това, точно защото той много ги знае и разбира нещата иска да си ги прави по неговия начин и отрича всичко в чуждата култура, а това му спъва неимоверно интеграцията. Втората посока е защо е дошъл човек в чужбина. Има хора, дошли само за пари и действително работят и живеят като скотове, спят не матраци, по много в апартамент, но карат много по-скъпа кола отколкото стандарта им позволява и всяко евро пращат към България. Като купят колата и се събере сума се връщат. Има такива, които живеят и общуват само с българи, работят по фабрики, уреждат им квартири, често ги мамят и експлоатират, не знаят езика, не искат да знаят езика, изолацията е жестока и са абсолютно безпомощни. Фейсбук е пълен с постове “получих писмо, но не разбирам какво пише”. Често тези хора имат деца и въвличат децата си в тази “схема” - да им превеждат, да ходят с тях по лекари … Общо взето на подобни винаги чужбина им е винова.
За добрата интеграция е нужен много умел баланс: и език, и работа, и среда и усещане.

Аз съм много щастлива в Германия, живея в моя си балон, нямам приятели нито българи, нито местни.

Нивото ми на език е добро, но не е перфектно. По каквото съм чувала обаче - познати работещи на немски имат проблеми и на работа, и със завързването на приятелства. Чужденците сред които се движа са по-отворени към приятелства, защото и те пристигат сами.

Тоест не съм "интегрирана", но ми е много удобно и приятно тук. И според мен от части точно защото не съм се старала да се интегрирам ми е толкова добре - взимам от държавата хубавите неща, допринасям с данъци, но не се мъча да ме приемат немците, което може да е доста трудно.

Големият негатив е, че някои от приятелите в един момент заминават някъде другаде.

Di Soleil, съгласна съм на 100 % и в никакъв случай не казвам, че щом българите са опак народ, то ние сме по-долу или по-прости от “чужденците”. И моята история съм я разказвала много пъти, но животът така ме завъртя, че не само живея, приятел съм, но и работя с чужденци от цял свят. Всяка нация си има различен тип на поведение и стереотипите са може би на 80% верни. На нас българите хубавото ни е, че наистина сме способни да оцеляваме в най-различна среда и от много ниско да се издигнем високо, много напред в наука, медицина, различни видове бизнес, спорт… сещате се. Просто не сме разглезени и не знаем какво е държавата да се грижи за теб. Аз живях на такова място, където държавата упражнява контрол над населението, но и прави всичко възможно това население да расте здраво, с бъдеще, с място под слънцето за всеки. И без мрънкане. Вършиш ли си работата добре - чудесно. Мрънкотиш ли и търсиш ли да изклинчиш- няма да стане, просто ще отпаднеш от системата много бързо.

Съгласна съм с LemonFantastic в това, че “интегрирането” всъщност не само не е лесно, но и може би е невъзможно, ако под интегриране разбираме нещо повече от спазване на реда и законите на страната, в която живеем. Особено на ниво създаване приятелства с “домакините” и приемане от тях като нещо повече от другоземец, защото в момента, в който си отворим устата, става ясно, че сме чужденци, (в повечето случаи, дори преди да си отворим устата). Моят опит е, че е много по-лесно да намериш общ език и общи теми за разговор с други емигранти, или местни, с емигрантски стаж, отколкото с някой, който  само ваканционно е напускал родината си.

LemonFantastic доста се доближаваш до това, което аз бих написала. Di Soleil в доста негативен тон е описала нежеланието на някои българск специалисти да поставят претопяването на първо място. Според мен липсва нюанса, че ако си наистина добър специалист и си ценен и цениш себе си си знаеш, че си в държавата на работа и живееш в нея покрай работното място , а не по интеграционни програми според които въз основа на старанието по програмата получаваш пари и разучаваш начини за цокане на пари ... Тук някак си се слага интеграцията на източно европейците и в т.ч. българите , без оглед на това дали са на социал или високо квалифицирани и добре платени специалисти с възможност да работят на всякъде по света, за задължително условие. Защо? Ако работиш в голяма международна фирма с фигуриращи десетки националности - защо швейцарците са си с швейцарската характеристика, американците повечето си приказват цял живот само англиски , шведите са си шведи, холандците - холандци, шотландците са си шотландци ... но източно европейците в т.ч. българите - те трябва да се интегрират. Те трябва да се правят на немци, те трябва да се опитват да възприемат и ако може да се равнят под тази местна култура ... защо??? Ей това не мога да разбера? Ако утре съкратят раб. място или променят условия и човек реши , че не му са ок - ами ако е добре квалифициран може да отиде да работи къде ли не ... а ако е само добре интегриран ? На социал?

bella два пъти те четох и не съм сигурна дали напълно те разбирам, но май да. Всъщност висококвалифицираните и специалистите нямат проблем с интеграцията. Те си знаят цената и нито държат да бъдат интегрирани, нито държат да са по-католици и от Папата. Иначе съм на твоето мнение, че от източно европейците се очаква повече от останалите. Аз имам моето си обяснение и то е, че източно-европейците са нито риба, нито рак. Ние хем сме европейци, хем имаме малко по-ориенталско поведение. Влиянието на СССР и бившото СИВ също са поставили една граница. Ще го кажа директно: да отидеш на площадката със забрадена глава и мъжът ти да седне по турски на тревата и да яде семки се приема някак по-лесно, защото видиш ли това е някаква друга култура и по-добре нищо да не казваш за да не излезеш расист. Обаче като отидеш на площадката с новите дрехи, с мъжът ти запалите по една цигара точно до люлките и почнете да възпитавате другите деца, а на своето да викате “не пипай, бе! Виж как се изцапа!” тогава е неприемливо, защото е същата европейски култура. Уж. Знам, че примерите са много опростени, но вървейки винаги познаваш поляци, румънци, българи, сърби … и аз не знам как. Просто си личи. Интеграцията за мен не е претопяване.

Не е претопяване , разбира се. Не ми е ясно защо обаче се спряга като такова. Не визирам темата. ´
Според мен интеграцията е начин ти да живееш добре в средата в която си, а не другите да те удобрят и да удобрят прилежанието ти да им подражаваш, т.е. да се стелиш наоколо послушно и в прехлас.  За мен също е по-скоро негативно да считаш за нужно и похвално да кажеш как някой немец те бил похвалил колко си интегриран или как вече си заприличал на немец . Как може ? Бих се ужасила на такова нещо ако някой го каже за мен! За децата няма мпретенции - те са си личности и да си се самоопределят с образование и пр. Но аз съм родена и учила до 25г. в бг и аз естествено съм българка и не ми се струва че има от какво да се срамувам .
И аз ги разпознавам поляци, руснаци , българи , ... При нас има едно поле за спорт в подножието на горичката - 3 полета за футбол с 6 врати, 2 за баскет, хюте ...
Вчера вечерта направих кратка разходка - на полето 3 групи - две от тях семейства с малки и големи деца и една голяма група играещи футбол в 2 отбора с жилетките и всичко - видях ги отдалече, още от паркинга и веднага ми беше ясно че не са немци, после заподозрях че са поляци и като приближих и ги чух - поляци си бяха

В Канада не само че няма цел "претопяване" ами се стимулират различията. Примерно държавата спонсорира да има българска общност (и всякакви други разбира се) с танцова група, съответните костюми, сбирки за тържества и т.н. За 3-ти март генералният консул на България в Канада, редовно уговаря да се осветява Ниагарският водопад в бяло-зелено-червено (както и някои други по-малко известни обекти),  а в редица големи градове на "центъра" пред кметството се издига българско знаме на пилона.