Например неговият вуйчо, Спас Донков, си губи крака при инцидент по време на любителско тетрално представление в Сливен. Става адвокат, заживяват със съпругата си в София, имат един син, който умира още като дете, а повече не са могли да си родят. Но какво правят - вместо да се озлобят, те подпомагат някое талантливо, но бедно българче, да се изучи; едно изкласява и те започват да помагат на второ, трето - и така цял живот. И много заможни българи са постъпвали така.
Спас Донков също помага финансово на племенницата си (сестрата на Константин Константинов) Донка, да завърши Рисувалното училище (днес НХА) и така тя става една от първите български художнички. Във времена, когато от жената се иска да се омъжи, да ражда и да се грижи за мъжа си и децата. После дори й помага да специализира в Париж.
В книгата има спомени за Вазов, за Пенчо Славейков, за Яворов, за Дебелянов, за Йовков, за театъра, за Фердинанд, за Турция, за Сърбия, Франция, за войните, поднесени много човешки и автентично.