Търпях подобно поведение в продължение на 4 години. В смисъл - 4 години на непрекъснат психически тормоз. Преди това (всъщност - преди да се роди детето) имаше подобни, но не много чести изцепки, които отдавах най-вече на пиенето. А пиенето е средно веднъж седмично. Но в момента в който г-на си разреши да хвърля предмети по малката, да ме ругае и псува пред нея, ми падна пердето и престанах да гледам на него като на нормален човек. До този момент все се надявах нещо да се оправи, търпях униженията му и всичко това в името на детето. Защо ли? И аз се питам. Разбира се, кулминацията дойде като го хванах в изневяра.
Сега сме в някаква много странна ситуация - аз ЗНАМ че ще го напусна. Той също го знае, защото съм му го казвала многократно. Държи се като овчица, обяснява ми се в любов, докато не се напие за пореден път. Тогава пак започва със заплахите и обидите.
След всичко което съм преживяла, единствения извод който мога да направя сама за себе си е, че веднъж тръгне ли се по наклонената плоскост връщане няма. И единствения начин да имам спокойствието от което се нуждая е да живея без този човек. Надявам се един ден и дъщеря ми да го разбере.
Искрено се надявам при теб ситуацията да не е същата и да успеете да се помирите!