Здравейте приятели,
Потърсих за подобна тема в търсачката, но не открих. Ако съм в грешка и темата е излишна, нека модераторът да я премахне.
По същество. Вик за помощ! Имам нужда да разбера някои неща, които явно ми е трудно да проумея от 1-во лице.. и се надявам, искрено, да ми помогнете - макар и да сме просто непознати.
Първо ще ви се извиня, ако по някакъв начин ще ви накара да се почувствате неприятно фактът, че ще говоря за връзка между две жени. Ако ви смущава: за ваше енергийно благосъстояние - просто не продължавайте да четете.
Та да, става въпрос за интимна връзка с момиче поначало. Няма да изпадам в главоломни подробности, за които няма и смисъл. Знаете традиционно как протичат връзките. Бяхме заедно почти 3 години, а от тях две и половина живеехме заедно. Та разделихме се, отдавна нямаше любов.. имаше приятелска обич накрая.. и от двете страни. Но при раздялата, когато осъзнах, че този път е категорична.. леле, Боже, минавам през 7-те кръга на Ада. Физически тялото ми започна да изнемогва. Аз по принцип съм си слаба и по стечение на обстоятелствата, поради един гаден мъдрец (който всъщност беше препъни камъчето за тази раздяла), последните дни преди раздялата не ядях нормално.. та за капак след това съвсем спрях. За 2 седмици станах кожа и кости. Първите 3 дни физически не можех да си поема дъх. От липсата на апетит и недохранването, ми става и лошо.. Аз съм човек на логиката и веднага започнах да се "разнищвам", за да успея да премина през това. В края на деня е важно какви уроци сме си взели, все пак. И достигнах до извода, че едва 20% от тази болка, през която преминавам, е в следствие на обич, разбито сърце от предателството, разбито его, разбитите мечти за достигане на идилия в тази връзка.. останалите 80% са чисто физическа зависимост. Зависимост точно този човек да е покрай мен, зависимост от това, че последната 1 година (така си бях изградила нещата помежду ни), че ми беше най-спокойната в живота. На 22 години съм и не съм видяла спокойствие откакто загубих майка си на 10 години. На 19 пък се сблъсках с паник атаки (това мисля, че е важно за случая), в следствие на натравяне с храна (много болезнена работа). Паник атаките се изразяваха в това, че не можех да оставям ФИЗИЧЕСКИ сама.. който ще да е около мен, ама да има някой, че ако тръгна да умирам и да викне линейка.
Това траеше една година, после го преборих с плацебо ефекта на едни скъпи добавки. Другото важно нещо, което според мен има значение (вие всъщност ще кажете има ли, няма ли) е, че (както казах) майка ми почина, когато бях на 10 години. Година по-късно сестра ми (по-голяма със 7 години) стана хероинозависима и изчезна от къщата (жива и здрава е сега, слава на Бога, мина това и е чиста, но така и не си оправихме отношенията). Същевременно баща ми беше като съквартирант.. нито идваше да ме прегърне, да поговорим.. само ми мяташе там някакви пари и да се спасявам (после и това спря да прави, но е друга тема). И за капак на всичко това си имах една леля (да е жива и здрава), която ме гледаше през разстояние, защото живее в друг град, и постоянно идваше за няколко дни и после си отиваше. Това е историята, сега разясненията. В момента се случва следното: 1-во: чувството на унищожителен страх, че на този човек повече няма да му видя лицето (защото тя не иска да ме вижда.. не знам поради каква точно причина) 2-ро: чувството, че дори някой ден да започнем да излизаме като приятели (защото имаме общо куче, което колкото и да не я кефи, ще ходя да си го виждам и все някога ще се засечем и заговорим).. пак не ме успокоява, защото няма да я има тази физическа грижа, тази топлина от прегръдка, когато не се чувстваш добре (и физически, и емоционално), тази целувка по челото 3-то: самонавивам се (не знам как, не е нарочно), че ако остана точно в този момент физически сама ще ми се върнат паник атаките, което не е така, защото от тези 7 дни, 2 от тях бях по цял ден сама и спах сама (трудно, ама спях) и в момента пак цял ден съм сама.. но пък търся постоянно физически да съм при някой по време на поне част от деня.. ако може постоянно да му се лепна ще е идеално. Не че ме успокоява много, даже изобщо.. ама ми решава поне страха с това, че няма да ми се върнат паник атаките. Имам проблем с това да загубя ЗАВИНАГИ човек (по принцип), ако силно съм се привързала към него.. и го усещам, че е така. Не знам дали има връзка със страха от смъртта (паник атаките).. Успокоявах се тук, че четох нещо много смислено - "Какво е Аз".. и се казваше, че това не работата и знанията ни, както и името ни (защото ако сме на самотен остров те просто няма да съществуват), не е умът ни (защото той е просто част от тленната ни обвивка и ние сме му собственици, затова казваме "нашият ум"), не са и чувствата ни и мислите ни (защото те са просто инструменти).. а сме едно Съзнание, което го има навсякъде и ние сме част от него, то от нас. Тоест накрая като умрем, няма как да ни липсва никого, защото напълно ще осъзнаваме, че всички хора, които ни липсват са НИЕ.. защото сме едно общо Съзнание. Което малко ме успокоява, ама.. не съвсем.
С две думи не знам откъде да я подхвана. Чета от 4 дни постоянно форуми и глупости, които малко от малко ме карат да се чувствам по-добре, но не усещам да съм напълно на прав път. Не знам дали трябва насилствено да си наложа да остана сама и просто да си го приема, куршум мисля да отидат да ми леят (никога не съм ходила, а мисля, че трябва.. поради травмата с майка ми.. защото нагледно нямам проблеми с това, осмислила съм го, преодоляла съм го.. ама си има едно чувства постоянно на травма).. или пък нарочно да се заобиколя с хора. Моля ви, помагайте, нямам идея какво да правя. Даже не знам дали проблемът е причинен от старата травма и е на психическа основа или е така след раздяла със съвместно съжителство, защото това ми беше първата подобна връзка. Затова и го поствам в този раздел.. а не в "Здраве".. защото не знам кое е даже.
Благодаря ви много отсега! Да сте живи и здрави и вие!
Потърсих за подобна тема в търсачката, но не открих. Ако съм в грешка и темата е излишна, нека модераторът да я премахне.
По същество. Вик за помощ! Имам нужда да разбера някои неща, които явно ми е трудно да проумея от 1-во лице.. и се надявам, искрено, да ми помогнете - макар и да сме просто непознати.
Първо ще ви се извиня, ако по някакъв начин ще ви накара да се почувствате неприятно фактът, че ще говоря за връзка между две жени. Ако ви смущава: за ваше енергийно благосъстояние - просто не продължавайте да четете.
Та да, става въпрос за интимна връзка с момиче поначало. Няма да изпадам в главоломни подробности, за които няма и смисъл. Знаете традиционно как протичат връзките. Бяхме заедно почти 3 години, а от тях две и половина живеехме заедно. Та разделихме се, отдавна нямаше любов.. имаше приятелска обич накрая.. и от двете страни. Но при раздялата, когато осъзнах, че този път е категорична.. леле, Боже, минавам през 7-те кръга на Ада. Физически тялото ми започна да изнемогва. Аз по принцип съм си слаба и по стечение на обстоятелствата, поради един гаден мъдрец (който всъщност беше препъни камъчето за тази раздяла), последните дни преди раздялата не ядях нормално.. та за капак след това съвсем спрях. За 2 седмици станах кожа и кости. Първите 3 дни физически не можех да си поема дъх. От липсата на апетит и недохранването, ми става и лошо.. Аз съм човек на логиката и веднага започнах да се "разнищвам", за да успея да премина през това. В края на деня е важно какви уроци сме си взели, все пак. И достигнах до извода, че едва 20% от тази болка, през която преминавам, е в следствие на обич, разбито сърце от предателството, разбито его, разбитите мечти за достигане на идилия в тази връзка.. останалите 80% са чисто физическа зависимост. Зависимост точно този човек да е покрай мен, зависимост от това, че последната 1 година (така си бях изградила нещата помежду ни), че ми беше най-спокойната в живота. На 22 години съм и не съм видяла спокойствие откакто загубих майка си на 10 години. На 19 пък се сблъсках с паник атаки (това мисля, че е важно за случая), в следствие на натравяне с храна (много болезнена работа). Паник атаките се изразяваха в това, че не можех да оставям ФИЗИЧЕСКИ сама.. който ще да е около мен, ама да има някой, че ако тръгна да умирам и да викне линейка.
Това траеше една година, после го преборих с плацебо ефекта на едни скъпи добавки. Другото важно нещо, което според мен има значение (вие всъщност ще кажете има ли, няма ли) е, че (както казах) майка ми почина, когато бях на 10 години. Година по-късно сестра ми (по-голяма със 7 години) стана хероинозависима и изчезна от къщата (жива и здрава е сега, слава на Бога, мина това и е чиста, но така и не си оправихме отношенията). Същевременно баща ми беше като съквартирант.. нито идваше да ме прегърне, да поговорим.. само ми мяташе там някакви пари и да се спасявам (после и това спря да прави, но е друга тема). И за капак на всичко това си имах една леля (да е жива и здрава), която ме гледаше през разстояние, защото живее в друг град, и постоянно идваше за няколко дни и после си отиваше. Това е историята, сега разясненията. В момента се случва следното: 1-во: чувството на унищожителен страх, че на този човек повече няма да му видя лицето (защото тя не иска да ме вижда.. не знам поради каква точно причина) 2-ро: чувството, че дори някой ден да започнем да излизаме като приятели (защото имаме общо куче, което колкото и да не я кефи, ще ходя да си го виждам и все някога ще се засечем и заговорим).. пак не ме успокоява, защото няма да я има тази физическа грижа, тази топлина от прегръдка, когато не се чувстваш добре (и физически, и емоционално), тази целувка по челото 3-то: самонавивам се (не знам как, не е нарочно), че ако остана точно в този момент физически сама ще ми се върнат паник атаките, което не е така, защото от тези 7 дни, 2 от тях бях по цял ден сама и спах сама (трудно, ама спях) и в момента пак цял ден съм сама.. но пък търся постоянно физически да съм при някой по време на поне част от деня.. ако може постоянно да му се лепна ще е идеално. Не че ме успокоява много, даже изобщо.. ама ми решава поне страха с това, че няма да ми се върнат паник атаките. Имам проблем с това да загубя ЗАВИНАГИ човек (по принцип), ако силно съм се привързала към него.. и го усещам, че е така. Не знам дали има връзка със страха от смъртта (паник атаките).. Успокоявах се тук, че четох нещо много смислено - "Какво е Аз".. и се казваше, че това не работата и знанията ни, както и името ни (защото ако сме на самотен остров те просто няма да съществуват), не е умът ни (защото той е просто част от тленната ни обвивка и ние сме му собственици, затова казваме "нашият ум"), не са и чувствата ни и мислите ни (защото те са просто инструменти).. а сме едно Съзнание, което го има навсякъде и ние сме част от него, то от нас. Тоест накрая като умрем, няма как да ни липсва никого, защото напълно ще осъзнаваме, че всички хора, които ни липсват са НИЕ.. защото сме едно общо Съзнание. Което малко ме успокоява, ама.. не съвсем. С две думи не знам откъде да я подхвана. Чета от 4 дни постоянно форуми и глупости, които малко от малко ме карат да се чувствам по-добре, но не усещам да съм напълно на прав път. Не знам дали трябва насилствено да си наложа да остана сама и просто да си го приема, куршум мисля да отидат да ми леят (никога не съм ходила, а мисля, че трябва.. поради травмата с майка ми.. защото нагледно нямам проблеми с това, осмислила съм го, преодоляла съм го.. ама си има едно чувства постоянно на травма).. или пък нарочно да се заобиколя с хора. Моля ви, помагайте, нямам идея какво да правя. Даже не знам дали проблемът е причинен от старата травма и е на психическа основа или е така след раздяла със съвместно съжителство, защото това ми беше първата подобна връзка. Затова и го поствам в този раздел.. а не в "Здраве".. защото не знам кое е даже.
Благодаря ви много отсега! Да сте живи и здрави и вие!
И се храни! 
успех, вярвам, че ще се справиш. 