Пенчо Славейков

27 апр 2013
Снимка: худ. Никола Михайлов

Един от най-големите интелигенти у нас за всички времена, българският поет Пенчо Славейков е роден на 27 април в Трявна.

Присъствието му в българската култура, литература, философия и въобще история изиграва съществена роля за формиране на интелигенцията у нас и присъства осезаемо чрез живота и творчеството му и до днес. Но всичко започва в малкото китно градче Трявна, където той се ражда като последен син в семейството на Ирина и Петко Славейкови – в една изключително сериозна книжовна и начетена семейна среда, където и баща му и братята му непрекъснато дават личен пример чрез творческите си занимания.

Ключова за живота, насочването му към литературата, светоусещанията и въздействията му върху останалите се оказва 1884 година, когато след детска игра по замръзналата Марица, той пада, удря си главата и прекарва върху леда дълго време, в резултат на което развива тежки физически деформации и заболява сериозно за цял живот. Дългото лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин и Париж не дава резултат и случката остава поражения за цял живот — затруднен вървеж, пише с усилия и говори трудно. Славейков влиза в тежкия порочен кръг на мрачни мисли, меланхолия и депресия и търси изход от тях в книгите и в творчеството. И го намира! Благодарение на Тургенев и Короленко - „Живи мощи“ и „Слепият музикант“, българският поет подема борба с чувствата си, негодуванието си и неволята и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Времето непосредствено след инцидента е както период на тежка физическа борба за живот, така и на невероятна пренагласа на характера. Оказва се, че именно волята за творчество го връща и към волята за живот. Осъзнавайки, че отсега нататък, заради състоянието си, ще бъде ежедневно и неразривно свързан със страданието, той обръща монетата и решава да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, дълбокият съзнателен и творчески заряд, който може да донесе то.Всичко това проличава ясно в първите му поетически опити, публикувани в списание „Библиотека Свети Климент“ в периода 1886-1891 година. Отдал се на изразяване на вътрешните си чувства чрез вплитането им в творчество, Пенчо Славейков издава и първата си стихосбирка през 1888 година.

Душевните му терзания, скритите вътрешни борби и драми, лутанията и търсенията му го завеждат в Германия, където през 1892 година се записва да следва философия в Лайпциг. Много, много важен е престоят му там за формиране на неговата личност – благодарение на лекциите, запознанствата, знанията и средата, Пенчо Славейков се превръща в един от най-видните преводачи, културолози, философи и познавачи на западноевропейската култура и литература у нас. Затвърждава се и дълбокото му убеждение за страданието като учител, като предпоставка за извисяване на духа – схващане, което открива и в творчеството на Ницше, Ибсен и Хайне. Намерил успокоение, опора и мощна сила в тази идея, Пенчо Славейков усеща творческата мощ в себе си и периодът му в Германия се оказва изключително плодотворен – той започва да пише и изпраща всичко до започналото да излиза в България списание „Мисъл“ – отпечатани са „Сърце на сърцата“, „Успокоеният“, „Фрина“, както и много други, издадена е и стихосбирката „Епически песни“, подготвена е и „Блянове“, замислена е емблематичната „Кървава песен“. Макар и в чужбина, той изиграва определяща роля в кръга на интелигентите по онова време – „Мисъл“ и най-вече в систематизирането на тяхната естетическа линия, особено в контекста на противоречивата българска действителност по това време.

Връщайки се в България, Пенчо Славейков продължава живота си в посоката, която е поел – с поетически занимания, с дейност на литературен познавач, критик, есеист и публицист. Размислите му за това каква е цялостната роля на културния и ерудиран творец в обществото го отвеждат още по-надалеч – той започва да се опитва да бъде по-активен участник в цялостния културен, а впоследствие и социален живот. Това го отвежда до съвсем нови позиции и роли – в началото на ХХ век той е директор на Народната библиотека и Народния театър в София. Тези служби за него не са просто работа, те са мисия за утвърждаването на тези места като средище на националната ни култура. Големи са ползите, които българското общество извлича, докато Славейков е на тези длъжности – той започва да развива широка организационна дейност, на него дължим първите специализирани библиографски издания от справочно естество, както и осъществяването на най-различни справочници. Тази му културно-строителна дейност продължава и в Народния театър.
Пенчо Славейков се изявява и като активен гражданин със своя собствена обществена позиция. Той е този, който дълго и категорично отстоява правото на твореца да отразява събитията и политиката на деня.

През 1911 година Пенчо Славейков заминава за Италия. Там го застига новината за освобождаването му от поста в Народната библиотека, което се отразява рязко на достойнството и волята му за живот. Чувствайки се подценен, унизен, пренебрегнат и забравен, той губи желанието си за живот и умира още на следващата година край езерото Комо.

На Пенчо Славейков цяла България дължи изключително много за културните и социални промени в обществото, мисленето и администрацията – той е един от най-активните граждани и културни строители у нас по онова време. Да си спомним за него и днес!

1260 | 27 апр 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате