За  „Инцидент” на Станислава Чуринскиене

26 яну 2013

Признавам си, тази книга ме свари неподготвена. Започнах я с нагласата, че ще чета любовно-драматичен роман за историята на двама души, които се обичат и правят всичко по силите си за намиране на път един към друг. Нямах и най-бегла представа по какъв точно начин ще бъде поднесена тази история. Затова се изненадах, когато още във втората глава авторката директно започна да разяснява психологията на героите си в качеството на психоаналитик, вместо, както е редно в художествената литература, да разказва и да остави читателя сам да размишлява.

Без никакви художествени излишества, в книгата Рита и Виктор са представени изолирано от околната действителност, всичко, което им се случва в настоящето (извън техните преки взаимоотношения), е само бегло споменато. Основният инструмент за изграждане на фабулата и героите е диалогът между тях. След всяко парче повествование следва задълбочен и подробен до микрони анализ на причините и мотивите за постъпките, думите и реакциите им. Продължих да чета, задавайки си въпроса какъв е всъщност жанрът на тази книга. Ето как ми отговори самата авторка:

„Написах тази книга, защото обичам да разказвам истории. Тя не е опит за обяснение на човешкото същество и смисъла на онова, което му се случва. „Инцидент“ си е просто една история и толкова. Предназначена е за хора, които имат любопитство към човешките преживявания и отношения. Наскоро получих отзив от читател, който я определи като „емоционален психотрилър“. Хареса ми. Редакторът ми пък ми напомняше да внимавам да не „изпусна“ текста и той да се превърне в психотерапевтичен наръчник. Предполагам, че стана нещо по средата...“

Текстът има тежест много повече като научноизследователско четиво, поднесено на популярен език, отколкото като художествена фикция. И точно в това е неговата ценност. „Инцидент” на Станислава Чуринскиене с основание може да има претенции за книга, която помага практически. Най-малкото – защото предлага проверен от живота начин за опазване на целостта на „ние” - чрез откритост и тотално разголване на душата пред важния друг.

Защото успешно защитава тезата, че ако крием от другия съкровените си мисли, страхове, подозрения и потребности в опит да опазим връзката си с него, всъщност постепенно късаме нишките на тази връзка.

Дълго време наблюдавах как се строи мост над река. Хубаво е да се избере най-тясната част от коритото на реката, но не е задължително. Задължително е обаче строежът да започне от двата срещуположни бряга, да се гради едновременно, докато двете половини се срещнат по средата над реката. „Инцидент” показва, че същото важи и за взаимоотношенията в една интимна връзка, за приятелствата, за общуването родител – дете. Не е достатъчно само единият да е открит.
За любовта трябват двама.

***

Няколко дни размишлявах над прочетеното. Дори наум диалогизирах със Станислава Чуринскиене, докато накрая не формулирах най-важното, което ме вълнуваше, в няколко въпроса към нея.

Ето част от нашия разговор:

Станислава, основната Ви теза в обосновката на поведението на героите е тяхната връзка с родителите в детството. Класифицирате индивидите в два типа – пренебрегвани в детството и свръхзащитени. Ако с детските години приключва оформянето на индивидуалността и ако във всяка ситуация в зрелостта човек реагира съобразно детските си натрупвания, то тогава каква, според вас, е ролята на личния житейски опит, на приятелствата, на прочетените книги... Изобщо - надграждането след детството как влияе?

 

Дълбоко вярвам в способността на хората да се променят. Поне някои хора. Личният опит, житейските събития, кризите, отношенията, в които влизаме – те със сигурност могат да предизвикат огромно движение и промяна. И все пак, не всички имаме гъвкавостта, куража и потребността от дълбоки промени. Парадоксът е, че дали имаме капацитет да се отдалечим много от това, в което сме се оформили в „първите седем“, също в голяма степен зависи от начина, по който сме отгледани. Но не изцяло. Има още темперамент, който е вроден, житейски обстоятелства, кризи, които могат да преобърнат човек на 180 градуса. Така че в каква посока ще е надграждането след детството – дали в първоначално зададената посока или в друга, е безкрайно индивидуално.

Четейки книгата, останах с впечатление, че да се манипулират хората около нас, дори най-близките, е доминиращ модел на поведение. Рита и Виктор са такива, каквито се харесват (сами себе си харесват), само в началото на връзката им. Веднъж добили увереност за взаимно привличане, те започват яростно да се нараняват, да се манипулират един друг - и всичко това с цел да разберат какво означават за другия. Защо, според вас, хората имат нужда от непрекъснато и все по-силно доказване на значимостта си за другия?

 

По-голямата част от хората наистина имат нужда от редовно препотвърждаване на значимостта си за другия. „Другият“ не е само партньорът, а и родителите, децата, приятелите, хората от професионалната сфера. В това няма нищо лошо. Отсъствието на нужда да си във връзка  и значим за други хора е реален симптом за сериозен психологически проблем или психично заболяване. Както във всичко и тук въпросът е в мярката. Естествено е да се притесниш, ако твърде дълго не си чувал нищо мило от партньора и разговорите ви се плъзгат по повърхността. Тази тревога ни помага да следим накъде вървят отношенията ни и да полагаме грижи, без които те биха се разпаднали. Ако обаче непрекъснато търсим знаци, интерпретираме, треперим и воюваме за внимание, както го правят героите в книгата, тогава има проблем и той е свързан с липсата на увереност в себе си и базисно доверие към другия. Когато тези два важни компонента ги няма, потребността да си набавиш спокойствие с непрекъснати доказателства за любов и значимост е много силна. Рита и Виктор издевателстват един над друг, защото нямат такава увереност.  

Как да възпитаме уверени в себе си и в собствената си значимост деца? Как да ги научим да не се влияят от чуждата оценка? Подобно възпитание не ги ли прави изолирани и самотни? Всъщност това не е ли образът на един завършен егоист? 

 

Боя се от хора, които изобщо не дават ухо на чужда оценка и не реагират на обратна връзка. Това е всичко друго, но не и позитивна самодостатъчност. Също толкова опасна е нагласата да се „огъваш“ и смачкваш от всеки намек, че не си съвършен. Но да възпитаваме децата така, че да не се влияят от чуждата оценка – с това им правим много лоша услуга. Правилното разчитане на обратната връзка, която светът ни дава, е от решаващо значение за това как ще се развие животът ни.

Вие сте права, че ключът е в това децата да се отглеждат така, че да придобият устойчиво усещане за значимостта си, само така нито ще се чупят от критика и неуспехи, нито ще пренебрегват спасителните сигнали, че правят големи грешки. Предполагам, че всеки родител има своя идея как да стане това. За мен ключът е в думата „зачитане“. Стремя се моето поведение към сина ми да е такова, че да го кара да се чувства зачетен, а мнението и чувствата му – взети под внимание. С времето той свикна да изисква такова отношение и от другите. Същевременно реагирам позитивно и утвърждаващо на нещата, които прави добре и обръщам внимание на това как да подобри нещата, които не прави добре. По този начин той се учи да се оценява сам. Придобива опит, че грешките не са нещо фатално и критиката не убива.

1862 | 26 яну 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате