„За” и „против” „Хубавата Елена”

13 дек 2012

„И ако в това време, прекарано в залата на Музикалния театър, публиката се чувства щастлива и спектакълът минава неусетно, значи сме си свършили прекрасно работата.”

Огнян Драганов е от младото поколение търсени оперни режисьори, които успешно се реализират в чужбина. Повече от 10 години той не е поставял в България и за него е необикновено преживяване да разгърне таланта си на българска сцена. Приема с радост поканата на Националния музикален театър да постави оперетата „Хубавата Елена” от Офенбах – творба, която според него е „по-скоро оперета и то мерцедесът на оперетите, оперетата, която е както „Травиата” в операта или „Травиата”-та в оперетата”.

Избира да не спести нищо – за първи път „Хубавата Елена” се изпълни в България в своята пълна версия. Така, както я е написал майсторът Офенбах.
„Хубавата Елена” разбуни духовете сред почитателите на традиционната форма на представяне на оперетно заглавие. Артистите-участници в спектакъла възторжено се отнесоха към своите необичайни задачи – въодушевени, обединени от ентусиазма на творческия екип, мотивирани от усещането, че участват в нещо неповторимо, трудно, но много различно. Публиката – раздвоена и объркана. Мненията бяха на двата полюса – от възторжени до напълно разочаровани. Но не и безразлични.

Не е късно всеки сам да направи своите изводи доколко съвременният театър провокира и въздейства - до края на годината спектакълът на оперетата „Хубавата Елена” ще се играе само  на 15 декември, от 19 часа на сцената на Националния музикален театър „Стефан Македонски”.

В ролята на Елена ще видим  Екатерина Куприевская, Парис ще изпълни оперният певец Николай Моцов, в ролята на Менелай ще се превъплъти носителят на престижната награда на СБМТД „Кристална лира” Александър Мутафчийски, Орест - Стефан Петков, Калхас - Христо Сарафов, Агамемнон - Венцислав Динов, Аякс І - Тодор Велков, Аякс ІІ - Лъчезар Лазаров, Бакхис - Йоана Кулева, Филоком - Драгомир Стойков, Партенис - Катя Богданова, Лаена - Татяна Янева, Маймуна - Марлена Тодорова. Участват хор, балет и оркестър на Музикалния театър, диригент Дидие Талпен.

Срещата ни с режисьора Огнян Драганов започна дни преди премиерата на операта „Хубавата Елена”. Той нямаше търпение да разкаже за своята „Хубава Елена” – за вълненията си, за философията, която влага в тази човешка история, за стремежа си да въвлече артистите и публиката в едно истинско забавление, в което обаче никой да не остане безучастен.

Ти направи своите първи професионални стъпки именно на сцената на Софийската опера. Какво се случи след това, какво не знаем за творческия път на режисьора Огнян Драганов.

От 10 години аз нямам сезон – такъв сезон, какъвто обикновено артистите в България са свикнали да мислят, че има – сезонът, който отваря и затваря с представление една музикална година. Аз съм артист на свободна практика – работя там, където ме поканят. Ангажиментите се правят поне 6 месеца или година напред, за да може човек нормално да се подготви за заглавието, което ще представя. През изминалата година бях много щастлив, защото се срещнах с творчеството на един изключителен за мен музикант и композитор – П. И. Чайковски и имах шанса да направя две от неговите най-популярни и най-мощни оперни заглавия „Дама Пика” и „Евгений Онегин”. Срещата ми с него започна с моята постановка в Михайловския театър в Санкт Петербург с екип от руски певци, руски сценограф и един много интересен диригент – роден във Финландия, живеещ в Берлин и работещ в Щатсопера Берлин - Йорн Фосхайм, с когото постигнахме един много добър резултат – една модерна версия на операта „Дама Пика”. Такава постановка трудно би се възприела на сцената на Мариинския театър, който се смята за „Меката” на операта в Русия, вторият театър след Болшой. Но имах среща и със самия Валерий Гергиев, който ме поздрави за постановката. Бях много приятно изненадан от неговата оценка – всички добре знаем кой е Валерий Гергиев. Преди десетина години се засякохме в Ротердам и неговият оркестър – Ротердамски симфоничен оркестър, бе ангажиран за моя постановка на операта „Травиата” в Маастрихт, Холандия.
Срещата ми с Чайковски и неговата „Дама Пика” бе превратна в моето мислене като режисьор – провокиран бях да погледна от съвсем различен ъгъл начина на боравене с музикалния текст.
Операта „Евгени Онегин” поставих в Сараево, където в продължение на пет години бях режисьор на оперния театър. През изминалата година поставих и в Южна Америка, в Колумбия „Бал с маски” в театъра в Меделин, вторият по големина град в Колумбия. Не за първи път съм в Колумбия - предишната година поставих в Богота „Лучия Ди Ламермур”, а в Меделин – операта „Норма”. Догодина, живот и здраве, ми предстои да направя „Дон Жуан”.

Сега си тук и виждам една приповдигнатост и въодушевление в теб. На какво се дължи това?

Сега, след повече от 10 години, за първи път поставям в България по покана на Музикалния театър. Много се радвам, защото съм поканен като оперен режисьор, а не като продуцент, както досега съм представял различни продукции и състави.
Приключихме в Музикалния театър работата си върху едно изключително интересно заглавие „Хубавата Елена”.

Това първото ти оперетно заглавие ли е, което поставяш на сцена? Иначе списъкът с оперни заглавия е респектиращо разнообразен....

В цялата си кариера съм поставил две оперети – късметът ми е, че тези оперети са по-близки до операта, отколкото до оперетата. Въпреки че жанрът оперета е по-скоро едно намигване или едно иронизиране на жанра опера, както в случая е „Хубавата Елена”. Първата оперета е „Прилепът”, която поставих в Холандия, град Еншхеде, а сега „Хубавата Елена”.

Разкажи ми повече за твоята постановка на „Хубавата Елена” – тук, на сцената на Музикалния театър.

Ние направихме пълната версия на „Хубавата Елена”, както е издадена през 1864 година като опера-буфа. Офенбах е изключително добър ученик на Флоримонт Ерве, който се смята за бащата на оперетата - човекът който иронизира помпозния стил на операта, който се е налагал в Гранд Опера. Самият Офенбах се е отнесъл с ирония към така наречената сериозна опера – от гледна точка на музикалната партитура. Ирония към грандиозността на опера като „Набуко”, имаме намигване към стила на Росини, стила на Доницети – не иронизиране, а точно намигване, поглеждане от друг ъгъл, използване на тези стилове за други цели. За първи път в България „Хубавата Елена” се представя в интегрална версия – тук не се прескача нито един музикален номер, изпълнява се от начало до край. Направихме нов превод на текста от френски на български. Поетичния текст го направи един слабо познат български поет Николай Стоянов – музикант, концертмайстор на оперетата, работил е и в Софийската филхармония. Успях да го запаля и да направим заедно поетичния текст, запазени са единствено на финала преводите на Валери Петров. Свири се и се пее всичко, което Офенбах е написал.

Акцентираш върху значението на текста, какво друго по-различно като режисьорска концепция  виждаме в твоята постановка?

Оперетата „Хубавата Елена” е била изключително популярна, защото отправя остра сатира към тогавашната френска монархия по времето на Наполеон Трети. С годините актуалността на тази тема намалява, но образът на Менелай остава да бъде свързан с окарикатурения образ на Наполеон Трети, който е бил пресъздаван като глуповат, заекващ, куц и оттам идва това настроение всички да възприемат Менелай като олицетворение на глупостта, пълен малоумник. Партията на Менелай във версията на Райнхард (популярната версия на оперетата в две действия) е почти премахната като певческа, докато в нашата постановка има сериозни вокални задачи. Ролята на Менелай изпълняват двама изключително талантливи артисти – Александър Мутафчийски и Боби Спиров.

Това, което се опитах да направя с тази постановка, е да пречупя през погледа на съвременния човек историята за измамения съпруг, или по-точно да разгледам проблемите на съвременното семейство. Увлечен в своето ежедневие да осигурява препитание, своите консуматорски нужди, съвременният мъж таи в себе си страха, че ще дойде един красив мъж, какъвто е Парис, който ще прелъсти неговата съпруга. Точно това се случва и тук. Мъжът /Менелай/, който се старае да задоволи капризите и прищевките на своята любима да посети музей далеч от неговата  родина, и точно там - пред картината с ябълката, се появява красивият Парис. Менелай потъва в своя кошмарен сън и той самият се превръща в герой в събитията.

Нека да разгледаме визията на спектакъла. Ти изцяло излизаш от общоприетата класическа форма на представяне на популярната оперета. Защо? И каква е основната идея на посланието, което искаш да поднесеш на зрителя?

Сценографията на спектакъла е дело на художничката Евгения Раева, а авторът на костюмите е Цветанка Петкова-Стойнова, с която сме осъществили заедно над 10 постановки в чужбина. Сценичното решение е еклектично – съчетават се смело различните стилове в изкуствата. Традиционните гръцки костюми се разчупват, виждаме съвременно облечени туристи, които регистрират събитията по време на целия спектакъл със своите фотоапарати. Парис е модерният младеж, който излиза от дискотеките и пиано баровете. Това е и аналогията за раждането на оперетата, която тръгва от френското кафе Буфон. Днес в баровете продължават да се раждат новите жанрове - например българската чалга....Парис е бохем, оказва се накрая, че той е женен...Операта завършва със скандал между двамата – жена му се досеща за неговите тайни забежки с Елена... Това са паралелните линии, които засилват интригата в спектакъла.

Основната линия е друга: Властта поражда алчност, любовта поражда страст! За съжаление това са вечните теми, които не се повтарят само в нашето време. Още в древността Аристотел се е отказал да предава директно своето знание, пишейки и оставяйки след себе си своята мъдрост, която простакът използва, за да създаде движението на перипатиците. Минавайки през Ницше и неговите разсъждения в „Залезът на кумирите”, където той казва, че Свръхчовекът съществува в нас и колкото повече придобиваме власт, желанието да командваме и да сме над другите е повече от нашата натура.

Тези разсъждения съм се опитал да вкарам в спектакъла, особено във второ действие, което заема централно място в оперетата – сцената „играта на гъската”, което по принцип не се изпълнява. Сюжетната линия се подчинява на старата българска поговорка „Ум царува, ум робува, ум патки пасе!”. Другата ключова сцена, която никога не е изпълнявана, е последната сцена с Тиролската песен, когато пристига Парис, облечен като Жрец на Венера.

Използваме римския пантеон на божествата, които Офенбах написва. Историята е гръцка, но говорим за Юпитер, за Венера...Независимо, че доста по-късно Умберто Еко създава своята Семиотика,  Офенбах е прозрял, че отдалечавайки всяко едно събитие от този разказ, върви паралелно друг разказ.
Историята е през погледа на Менелай – този път той не е карикатурен образ, както е прието да бъде представян.

Опирам се на играта на думи в оригиналния френски текст и това обяснява  появата на символи от съвремието – публиката разпознава Фреди Меркюри, Берлускони. Използвам похвати, които променят сценичното действие и визуално дублират определени мизансцени. Допълнително вкарвам в спектакъла още един персонаж, който има ключова роля: маймуната – оторизиран папарак, който регистрира всичко едно към едно, тя реагира по най-естествен начин, за разлика от нас, които винаги спускаме бариерите в нашите реакции.

Световна тенденция е в съвременните постановки певците да бъдат поставяни в необичайни ситуации, дават им се доста щури задачи, които притеснително затрудняват тяхното изпълнение. Как подхождаш ти към певците и съобразяваш ли се с това, че те преди всичко трябва да пеят?

Моята задача е да натоваря актьорите максимално в зависимост от това какъв е техния персонаж. Разполагах с великолепни певци, които са и чудесни артисти като Олга Динова, Екатерина Куприевская, Мариана Арсенова, Николай Моцов, Александър Мутафчийски, Боби Спиров, Стефан Петков, Димитър Арнаудов – всички. Също хора и балета на Музикалния театър....Хореографията е на Антоанета Алексиева. Артистите имат много нестандартни задачи, които не им пречат на пеенето.  Публиката идва да види театър, тя не се интересува на певеца колко му е трудно. Естествено, че се съобразявам – певецът няма как да пее с гръб например. Може да бъде поставен в ситуации, които го затрудняват – имаме в нашия спектакъл люлка, която се люлее и отива почти над оркестъра. Властта е представена като надут балон – певецът трябва да влезе и да излезе от балона за определено време и да пее....Има неща, които публиката търси. Колкото и операта да е консервативно изкуство, публиката е безкомпромисна, тя има изисквания и очаквания.

След като „Хубавата Елена” е вече факт, има ли нещо, което те провокира и ти се иска да го беше направил по друг начин?

Аз съм лош баща на своите продукции, вече виждам поне още няколко начина по които можех да поставя оперетата.

Щастлив съм от работата си с диригента Огнян Митонов и Николай Стоянов. Работихме върху текста и музиката здраво и успяхме да иронизираме властта в лицето на Берлускони, вкарали сме препратка към новата политическа мода – американската власт, българската следа във властта, но нищо не е директно казано. Използваме новите модерни изкуства като бийт бокс, фолклорни мотиви – на сцената са Фолклорно трио „Вечерница” и  Ана-Мария Драганова с изпълнение на живо, звучат шлагери от италианската естрада, които изпълнява г-н Унико....

Как завършва твоята история и какво очакваш от публиката?

На финала всичко завършва отново в този музей – Менелай разбира, че тези два часа и половина са минали като една секунда. Това е и нашата задача – в операта става онова магическо обменяне на енергии – както от страна на публиката, така и от страна на артистите. И ако в това време, прекарано в залата на Музикалния театър, публиката се чувства щастлива и спектакълът минава неусетно, значи сме си свършили прекрасно работата.

2206 | 13 дек 2012

Facebook коментари

Добави коментар

1 коментар

  • 2012 12 19 #1
    grozde   

    спектакълът е много слаб. Фалшиво пеене, липса на вкус, как е възможно да се дават пари за толкова слабо представление?

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате