“Медея”

25 дек 2012
Снимка: Симон Варсано

Като картина на Салвадор Дали, в която в експлозия от цветове се преплитат светът на реалността и този на сънищата, възприех премиерния спектакъл на Театрална работилница „Сфумато”: „Медея – майка ми” от Иван Добчев (в съавторство със Стефан Иванов). Излизайки от салона, знаех, че там се бе родило гениално за съвремието ни произведение, но подобно на творбите на испанския художник съзрях в случилото се на театралното „платно” нещо красиво, хитроумно и оригинално, в което обаче така и не успях да вникна до край...; или умишлено не пожелах да го сторя от страх докъде ще ме отведе собственото ми въображение в колаборация с грубата и сива действителност, предадена от авторите. Едва ли бихте разбрали какво имам предвид, преди да сте видели представлението, но бързам да предупредя, че то не е за всеки. Мисля, че е тежко за преглъщане и трудно за възприемане за мнозина. Особено за онези, които се опитват чрез театъра да избягат от трусовете в ежедневието.


Героите в „Медея – майка ми”, несъмнено майсторски изрисувани от режисьорите – в случая Маргарита Младенова и Иван Добчев, от сценографката Даниела Олег Ляхова и актьорите Маргита Гошева, Елена Димитрова, Невена Калудова, Димитър Николов, Бойко Кръстанов, Ивайло Драгиев, Антонио Димитриевски и Станислав Ганчев, са онези деца на България, които срещаме всеки ден на път за работа или за училище, но същевременно се правим, че не забелязваме. Обикновено изглеждат по-неугледни от останалите и не защото не искат да са като масовката, а заради ударите, нанесени им от живота. Те са и „любимци” на медиите. Но интересни са не с постиженията си, а с несгодите. Това са мъже, продаващи кръвта си, и жени, търгуващи с утробата си.


Публиката бива замесена в историите в „Медея” още на влизане в театралния салон. Зрителите попадат в болнична стая, където един чужденец, катастрофирал нейде из паланките на нашата родина, спасява живота си с чужда, българска кръв и междувременно се пита коя е майка му. Лежейки в несвяст, той бълнува и халюцинира, а образите в главата му оживяват на сцената, заиграват собствена игра, разказват лични истории и митологии. Чува се преданието за Медея и Язон, споменават се Шекспир, Достоевски, Елиас Канети и мн. др., появава се китът Голиат, намесва се и Жокерът от „Батман”. Три момичета пък споделят неволите си. Отгледани в нестабилни семейства, те са обречени да не създадат свои и да не водят поне малко нормален живот. Принудени са да проституират, да раждат и да продават децата си. Дали сред тези съвременни Медеи не се крие майката, която непознатият странник на болничното легло, носещ името БожиДар, издирва?


Подробностите и детайлите в „Медея – майка ми” са твърде много и ме е страх, че ще пропусна някои от тях. Затова препоръчвам на по-калените зрители да отидат и да се убедят в качествата на спектакъла. А за онези, които се колебаят какво могат да очакват, ще се обърна с думите на френския философ Жак Дерида, включени в анотацията на представлението, и току-виж все пак съм предизвикала любопитство:
„Светът отива на зле. Той е изхабен, но неговото изхабяване вече не се брои. Старост или младост – човек вече не брои по този начин. Светът има повече от една възраст. Мярата на мярата ни убягва... Нито пълнолетие, нито криза, нито дори агония. Нещо друго... Театрална реч, речта на Хамлет пред театъра на света, на историята и на политиката. Епохата е откачила. Всичко, като започнем от времето, изглежда в безредие, неправилно или разглобено. Светът отива на зле, той се хаби, с мярата, с която расте...”

1328 | 25 дек 2012

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате