Туризъм по нашенски

18 авг 2013
Снимка: А. Загорска

Впечатлена от статията на Манол Дончев – „Аркутино“започнах бавно, кротко, тъпо и упорито да пиля нервите на мъжа ми „да отидем, ама непременно да отидем“ да видим прословутите пясъчни и водни лилии и да се насладим със собствените си очи на този дар на Природата. Не че не ги бях виждала вече, но то беше отдавна, в щастливите и безгрижни детски години. Затова сега неистово ми се прииска да ги видя пак, вече през погледа на зрял човек, който осъзнава ценността на този природен феномен и може да му се наслади пълноценно. 

Речено-сторено. В един прекрасен и горещ летен ден, въоръжени с фотоапарат и с див копнеж за природни красоти в очите, се метнахме на семейното возило и отпрашихме към приказното чудо, наречено Аркутино.

Чудо ли казах? Приказно? Може би, но в някой друг филм! Пътувайки по пътя Бургас – Царево, никъде и по нищо не разбрахме, че наближаваме такъв туристически обект. След дълго мотаене насам-натам по отбивки и черни пътища, повечето от които затворени (факт, който не беше отбелязан на нито една GPS карта) от зашеметяващи с мащабите и претенциите си „ризорти“ (чиято охрана бе така любезна да упътва заблудените пишман-туристи), най-накрая успяхме да открием резервата.

Ако кажа, че табели съвсем нямаше, ще ви излъжа. Имаше. Ето какви обаче:

Нищо чудно, че първия път подминахме срамливо гушещата се зад пътния знак табела – и аз да бях на нейно място, толкова грозна и опърпана, също щях да потъна вдън земя от срам… Пък и няма спор, че един ресторант е къде-къде по-важно нещо от някакви си там лилии и прочие гюрлюци. Стават ли за ядене? Не стават! Точка по въпроса.

 

Забележете жълтия кош за смет вдясно! Това е един много важен ориентир, без който никога няма да намерите началото на пътеката към блатото, стига някой ви каже за него, разбира се. Споменах вече за охранителите на околните хотелища, нали? Това са пазителите на свещената тайна как, по дяволите, може да стигне човек до лилиите. И при това нямат нищо против най-любезно да я споделят с нещастниците, лутащи се отчаяно наоколо.

След като бяхме посветени в тайната на жълтия кош, успяхме да открием и пътеката към резервата.

Красиво, нали? Я да хвърлим още едно око:

След като фиксирахме табелите и успешно разчетохме част от надписите върху тях, със свити сърца се гмурнахме в сенките, чудейки се с какъв акъл изобщо напускаме света на цивилизацията и поемаме в дивото неизвестно. Слава богу, скоро открихме друг артефакт, свидетелстващ, че някога по тия места се е срещала и разумна (може би) човешка дейност.

Толкова мило ми стана при вида на запустялата каса за билети и осеяните наоколо боклуци (къде без тях?), че дълго стоях и съзерцавах запазената още от 2010 година заповед, според която децата до 12 години влизат безплатно, а входът за възрастни струва само 2 лева. Огледахме се, ослушахме се, но понеже не открихме никакви признаци на живо, камо ли мърдащо служебно лице, което да ни прибере четирите лева, продължихме смело напред. Смело, смело, колко да е смело – само докато стъпихме на мостчето. Покрито с полуизгнили и огъващи се на места дъски, потънало в буйна растителност, то не вдъхваше никакво доверие.

Е, не мога да отрека, че някой някога се бе постарал да подмени някои от дъските, може би само счупените, и това ни даде нужния кураж да продължим напред. А и при липсата на друга алтернатива…

Първата природна забележителност бе тази:

Така и не разбрахме какъв е смисълът да се пълнят листата на лилиите с монети и има ли изобщо такъв, нито кой и кога е въвел този странен обичай, но не посмяхме да се опълчим на местната традиция и пуснахме своята лепта при другия кеш. Знае ли се, може би по този начин трябваше да откупим живота си от водните духове или дори от самия бог на блатото?

Изпълнили достойно гражданския (или по-скоро блатнорелигиозния) си дълг, поехме бодро напред и само след няколко крачки видяхме това, заради което бяхме дошли чак дотук – прекрасните, невероятни, снежнобели водни лилии. Е, „видяхме“ е силно казано, зърнахме там нещо, колкото успяхме да зърнем между тръстиките. Защото никой не си беше направил труда да осигури по-добра гледка към тези уникални за нашата страна растения. Според Уикипедия характерната за блатото растителност е „водна лилия, водна леща, жълта водна роза, тръстика, папур, камъш“. Аз успях да различа само бялата лилия и водната леща, но не успях да идентифицирам дългите, остри листа, които закриваха гледката от пътеката – дали са „тръстика“, „папур“, или „камъш“. Пък и кого ли да попиташ? Нито екскурзовод, нито надписи, поне воден дух някакъв да се беше показал, все някак си щяхме да се разберем. Уви!


Сгушени в избуялата около тях растителност, две снежнобели красавици ни се усмихваха свенливо.

Малко по-нататък открихме и друга, по-щедра към бедния турист, гледка към блатото и друго находище на лилии.

Подгонени от разнеслия се зад гърбовете ни тропот на многобройни крака, продължихме напред под палещото слънце, но за жалост се оказа, че само след няколко метра мостчето свършва.

Понеже, колкото и да се оглеждахме, там не открихме нищо интересно, наложи се да се върнем назад и да се присъединим към новодошлите – група полячета и техните ръководители. Децата се поогледаха и повъртяха разочаровано, направиха си по една снимка на фона на лилиите и тъкмо започнаха да се изнизват назад, когато, за радост на всички, от тинята и водораслите изплуваха две костенурки. Явно тътенът от множеството крака наруши обедната им сиеста и те любопитно подадоха глави, за да проверят какво става там горе. 

(Надявам се, че това наистина бе проява на природната им любознателност, а не просто очакване някоя дъска да се счупи и да им осигури обяда…)

След като се поогледахме и поразучавахме взаимно с любопитните костенурки, решихме да ги оставим на мира и да поемем назад. Какво пък, за без пари – толкова: три – четири цъфнали лилии, две костенурки и една жаба. И гадното усещане, че там, зад тръстиките и буренаците, умишлено е скрито нещо невероятно красиво, но на което нямаме право да се насладим, поради липса на нужните заслуги, навярно. Ех, добре, че ги има интернет и Гугъл, за да разберем какво изпускат простосмъртните като нас…

Вярно, не може да се отрече дивата красота на блатото (доколкото успяхме да видим нещо от нея), но защо, защо сме такива нехайници и се срамим от богатствата, с които Природата щедро ни е дарила?

Толкова ли е трудно да се сложат няколко красиви табели, които отдалече да указват пътя към този наистина уникален резерват, да се организира потокът от туристи, да се печели от картички, сувенири и сладолед, ако щете, както се прави навсякъде по света? Вярно, морските общини са заети със сезона, кръчмите и плажовете, но чак такова безхаберие към този уникален резерват никога не бих и предположила.

Ама това е резерват, ще кажете вие, нека оставим природата дива и красива. Нека! – съгласявам се с вас. Но това означава ли, че трябва и да е скрита? Или че тази част, която е разрешена за туристи, не трябва да се поддържа и почиства поне малко от малко? Защо, вместо да се гордеем и стремим да покажем на света тази дивна красота, ние някак си я замитаме под килима – може би от срам, че не е толкова фризирана, гримирана и захаросана като чужбинските паркове?

Природен резерват „Аркутино“ се стопанисва от Държавно лесничейство „Ропотамо“ и се намира в рамките на община Приморско, както разбрах от интернет, защото от табелите, както и вие навярно се убедихте, не е лесно да се разгадае под чия отговорност и грижа се намира той.

Ничия, ако питате мен…

Аркутино или Мечешкото блато и лонгозната гора около него са обявени за ботанически резерват през 1962 г.
Забележителни в резервата са лонгозните гори, водните лилии, водната леща, жълтата водна роза, камъша, папура и тръстиката. Туристическата инфраструктура включва дървен мост и площадка в източния край на езерото – чрез тях хилядите български и чуждестранни туристи могат да се любуват на уникалната природа на резервата. Освен редки растения, в него могат да се видят различни насекоми, водоплаващи птици, костенурки, змии и др.
Резерватът „Аркутино“ влиза в състава на резервата „Ропотамо“, който от своя страна е част от по-голяма защитена зона – „Рамсарско място Ропотамо”. През 1975 г. Аркутино, заедно с езерото Сребърна, е обявено за „Рамсарско място“, т.е. влажна зона с международно значение. Това са първите две Рамсарски места у нас. По-късно обхватът на защитената зона Аркутино е разширен и през 2002 г. зоната е наречена „Рамсарско място Ропотамо“.
Източник: www.rooms.bg

1945 | 18 авг 2013

Facebook коментари

нов коментар

Моля, влезте, за да коментирате