Обичате ли стихове? - 4

Eдин от най-добрите за мен:

ЯСНОТА



Изящество на мисълта,
къде си скрито - в яснотата.

Послушай земните пчели
и разказите на тревата.

А там глухарче отлетя,
следа не ни остави даже.

То каза всичко на света,
каквото имаше да каже.

Иван Методиев

Маргарита Петкова отново ....

***
Ще си кажем "Довиждане", моя любов.
"Всичко хубаво", ще си кажем.
Аз ще тръгна спокойна под месеца нов
и под мен ще изохка паважът.

Ти ще минеш на другия тротоар.
Там ще спреш - да почакаш трамвая.
Ще премига на ъгъла жълт светофар:
"Ето, свърши се. Точка. Това е."

Ще си мислим: "Добре е, че сложих черта.
Твърде скъпо заплащахме тази лудост."
Ако утре обаче не свърши нощта,
никак няма да се учудим.

Предупреждение

Между кухнята и леглото стои любовта ни и плаче.
Съвсем по детски плаче - на глас, със сълзи.
Не се стряска от моето "Стига, глупачке!"
И на разсеяния ти поглед не се връзва.
Между леглото и кухнята - по домашному чорлава,
без обеци на ушите, без грим на клепачите -
по мъжки сдържано,
по женски горестно
стои любовта ни и плаче, плаче...
Ти препрочиташ трети път вестника си,
аз зверски строго застройвам супата,
тя се задъхва от плач...
Ще кресна:
"Не мога повече!"
Нещо ще счупя!
Ти вече мислиш: "Върви по дявола,
аз имам работа, искам спокойствие!"
А между печката и одеялото -
чуй! - любовта ни хлипа нестройно.
Какво й липсва? - Хлябът, постелята - ето
всичко е тук, ние двамата даже...
Между кухнята и леглото...
В антрето
любовта бавно бърше сълзите си
и си стяга багажа.

***
Свистеше светкавица в стаята лудо.
Ослепена от нея, не вярвах,
че не сънувам, че ме събуди
от омръзналата ми праведност.

И събличах заедно с дрехите
всички предишни мъже от себе си,
всички илюзии, чупливо-крехки,
всички дни непотребни...

И те обичах - безумно жадна
за всички деца, до днес неродени!
Светкавица бясно свистеше
и падаше
като гръм
любовта ти над мене.

***
Върнах времето с час назад.
Един час повече ще те обичам.
Но и също толкова ще ми липсваш.
Питам се, ако можех, дали бих
върнала времето, не просто с час -
с една любов назад.

 

И едно от мен на Хулио Кортасар - вече съм почти влюбена в поезията му...

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

Благодаря, Шехина! Стихчето, което си дала много ми хареса и мисля, че е много вероятно и аз да се влюбя в поезията на този автор, затова мисля да го потърся в нета.
maxi, "Бермудският триъгълник" на Маргарита Петкова аз си го наричам аламанах на любовта. Мога да препрочитам до умопомрачение нейните стихове...
Ето още едно от нея:

ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА

Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
а не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.

Предисловие на зима

Предноемврийско и сиво небето -
полусвъсено и съвсем мъничко зимно...
Ръката ми суеверно се шмугва в твоята,
а в главата ми стрелкат се рими.

Стъмва рано и ние се вмъкваме
в криви и тесни улички слепи,
дъх до дъх си вървиме двамата
и само нещо в два погледа свети.

Застудява някак си с мирис на зима,
и все по-ярко звездите блещукат,
унесени крачим, дори не ги чуваме
как някакви рими и те си шушукат.

***
Нека спрем сега. Дотук.
Преди да съм ти казала,
че те обичам. Че те искам.
По-неразумно от всякога.

Нека спрем дотук. Сега.
Преди да съм ти казала,
че те обичам. Лудо.
Нека спрем, преди да допускам,
че може да е заблуда.

Между прегръдка и задушаване

Точно онзи момент ми е любим
в който сме на ръба
между прегръдка
и задушаване
Не ми пука
от нищо
Един за друг
ние сме гладни
неутолимо гладни
а стигаме си напълно
Нямаме нужда от никого
и не се тревожим
че ни зяпат как
се целуваме
безпощадно
по топлите сладки устни
до пълно изчерпване на мислите
и до пълната им подмяна с чувства
Ние сме съвършените влюбени
Мечта за всеки поет
пред когото
музите чакат ред
А моята избяга не знам къде
и така се измъчвам от безсилие
да напиша по начин съвсем различен
отвъд границата на думите
как те обичам

                 Бинка Пеева

Забравянето на
старите рани
като ослепяване.
Белегът остава
и само ти
не го виждаш.

***

Дъждът играе тихо
с мокрите си пръсти
по клавишите на езеро.
Бавно свири вятър
на еоловите арфи,
скрити във дърветата.

Изгубих се сред струните,
а бях тръгнала
към теб...

Има едно стихотворение на Н. Лилиев, което много обичам...

Роса ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.

На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.

И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.

Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда:любов.

Освен това харесвам и Евтим Евтимов, Д. Дамянов.

Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях
години толкова кого съм чакал?

Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден

обожавам ги - утре ще ви напиша и от моите и на майка ми. Вече спрях с поезията, но пък започнах да събирам стихотворения от различни известни и неизвестни поети и поетеси.

 **** **** ****
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже,
прегръщат ги, а помнят
прегрътките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим...
Всевластен, покоряващ,
а сам - непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена...
Сбогувал се... Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат , че го гъбят.
Очакват го   
                 по мрак....
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.
Стиховете са на Георги Константинов.Има правописни грешки,но понеже ги свалих от нета по обясними причини ги оставям в този им вид.

[evropa /b],  много е хубаво и мн.тъжно! Разплака ме, бръкна ми в сърчицето ! Много истински думи на майка! Благодаря ти! 

Ще ви напиша нещичко и аз, което много ми харесва:

Жените го правят добре
Те влагат душа в ритуалите груби.
Мъжът е трябвало да умре,
за да бъде облечен толкова хубаво.

Тя го облича с любов и тъга
по сладостно топлото негово тяло.
Едничката разлика е, че сега
мъжът е студен и не ще огледало.

Едничката разлика...
И още една------
сега са наистина двама!
Ако тогава е имало друга жена,
сега друга жена няма.

Сега е единствена!
И нека боли!
Но кой тържеството й ще отнеме?
След толкова бягства той отдели
за нея достатъчно време.

Сега ще му каже онези неща,
които преглъщаше с болка преди.
И той ще мълчи пред суровата правота
на тая, която го победи.

И после, когато с престорена скръб
с цветя го затрупат и седнат край него,
ще бъде приветлив в костюма си скъп,
ще бъде учтив и в ковчега.

След няколко месеца тя ще умре
от мъка, че го е оставила сам.
Но горе, когато до него се добере,
ще види, че другата вече е там...